Когато най-сетне получавам вест от Сесил, той отхвърля молбата ми. Кралицата все още не иска да се връщам към нормалния живот. Не ми е позволено да се грижа за доведените си деца, не ми е позволено да отгледам децата на Томас, както ме помоли той. Но тя не трябва да мисли, че ще умра тихо и кротко, за да ѝ угодя. Нито за това, нито за каквото и да било друго.
Сейнт Ботолфс-уидаут-Олдгейт
Лондон, пролетта на 1573 г.
И най-накрая… спечелих. Толкова просто и прекрасно е. Надживях злобата на Елизабет и оцелях от ревността ѝ.
Видях я как излага обичната ми сестра на опасността да умре от чума, а после я оставя да умре от отчаяние. Видях я да излага невръстните ми племенници на опасност от болести и липса на грижи. Видях я да екзекутира своя братовчед Томас Хауард и да хвърля в затвора своята братовчедка, една кралица — а кой би си помислил, че е възможно да бъде хвърлена в затвор една кралица на шотландците и сродница на кралската фамилия на Франция? Но аз видях Елизабет да прави всичко това. И накрая, видях как злобата ѝ към мен се изтърква от прекомерна употреба. Не аз съм тази, която се уморява и се предава, а Елизабет. Най-сетне тя ме освобождава.
Първо ми позволява да отседна при доведения си баща, Ейдриън Стоукс, в Боманър, така че се връщам в семейния си дом. После, сякаш уморена от дългогодишно преследване, ме освобождава и обещава да възстанови издръжката ми. Няма по-голям смисъл в освобождаването ми, отколкото имаше в арестуването ми. Не представлявам опасност за нея сега, не представлявах опасност преди. Това е просто поредната кралска прищявка.
Но не ме е грижа: не призовавам за справедливост, нито се оплаквам, че можеше да ме освободи преди седем години, изобщо не беше нужно да нарежда да арестуват обичния ми съпруг, можеше да пусне на свобода Катрин, не беше нужно тя да умира. Зная, че ние предизвикваме страха и лудостта на Елизабет. Но не се оплаквам. Тя ми отпуска издръжка, освобождава ме. Мога да си позволя да живея сама, целувам доведения си баща и новата му съпруга, и очарователните ѝ деца, купувам си къща и се установявам като собственичка на дом в Лондон, горда и свободна като лейди Грешам, но далеч по-щастлива.
Лондон е прекрасен през пролетта. Това е най-хубавото време. Селата, които граничат със стените на града, са пълни с ярки бели кокичета и празнично обрасли с жълти нарциси, които се поклащат на вятъра. Господин Носльо, който вече старее, разбира, че най-сетне сме се сдобили със собствен дом, и по цял ден седи върху червена кадифена възглавничка на стол с висока облегалка в преддверието, където може да следи как членовете на малкото ми домакинство влизат и излизат, сякаш е малък вратар. Подарявам му покрит с гъста бродерия кожен колан и куртка в зеления цвят на Тюдорите в памет на кралския пазител на портите, когото никога няма да забравя.
Виждам се с децата на съпруга си, както му обещах. Дъщеря му, Джейн Мерик, ме посещава често, и ме моли да стана кръстница на дъщеря ѝ, която кръщава Мери, на мен. Имам и други посетители. Идват приятели от някогашните ми дни в двора, шаферките от сватбата ми, а Бланш Пери, главна камериерка на спалнята на кралицата, идва от време на време да си говорим за старите дни. Знам, че ако искам да се върна на служба при Елизабет, Бланш ще се застъпи за мен, и ми идва да се прегърна сама от радост при мисълта, че съм готова да обмисля това. Истинското ми място е в двора, но неприязънта ми към Елизабет е толкова силна, че може да предпочета изгнанието. Все още не знам. Ще реша. Имам свободата да избирам.
Имам и други посетители. Баба ми и децата ѝ идват при мен винаги, когато са в Лондон, и аз често вечерям с тях и оставам да пренощувам. Зет ми, Нед, пише с новини за племенниците ми, и ще им гостувам в Хануърт през лятото. По-малкият, Томас, е човек на науката като сестра ми Джейн, поет като баща си. Изпращам му книги, препоръчвани от свещениците, които ме посещават, за да изучаваме и обсъждаме новата теология, която настоява полупапистката Църква на Елизабет да стигне по-далеч с реформата и целомъдрието. Купувам новите книги, ходя да слушам проповеди и се осведомявам за хода на споровете.
Леля Бес, тази приятелка на семейството ни, на която не може да се разчита в трудни моменти, ми идва на гости, когато е в Лондон. Не може да се застави да говори за раздора в домакинството си, но всички знаят, че „моят съпруг, графът“ е пропилял огромното си състояние за подслона и охраната на своята царствена гостенка, и че тя все още пресушава средствата му, тъй като Елизабет така и не изпраща кралицата с почести обратно в Шотландия, нито я прогонва позорно във Франция. Бес живее отделно от съпруга си, доколкото е възможно, но не е успяла да спаси богатството и навярно именно това я наскърбява най-много.