Тя говори с обич за децата си и за големите си строителни планове. Надява се да спаси състоянието си от дълговете на графа и да запази достатъчно собствени пари, за да построи голяма нова къща до стария си дом Хардуик Хол, а иска и да основе династия. Нейният граф може да ѝ е изменил, но амбицията никога няма да ѝ измени. Само един Бог знае кого ще избере тя за съпруг на бедната си дъщеря.
— Как ти се струва Чарлс Стюарт за моята Елизабет? — пита тя. — Той е сродник на самата кралица и брат на покойния крал на Шотландия.
Поглеждам я потресена.
— Мислиш, че ще получиш разрешението на Елизабет за такъв брак?
Тя издава леко пухтене, сякаш духва свещ, и по някаква причина това ме кара да застина.
— О, не, така че може би да не говорим за това — казва после. — Но кажи ми, колко плащаш на управителя си тук? Лондонските слуги не са ли ужасно скъпи?
Оставям я да измести темата на разговора и си позволявам да забравя, че е говорила за това. Леля ми Бес беше в добри позиции, когато имаше на герба си изправен на задните си лапи лъв. Никой не знае докъде ще стигнат тя и семейството ѝ.
Преди да си тръгне, я развеждам навсякъде из малката си къща, от спалните на прислугата в таванските помещения до спалнята и личния си кабинет долу. Тя се възхищава на библиотеката с книгите ми, опипва голямото ми легло с балдахин.
— Всичко е много добре — казва ми както една жена, издигнала се от нищото, на друга, която е изгубила всичко и го е спечелила обратно.
Показвам ѝ голямата си зала и сребърните прибори в бюфета. Двайсет души могат да се хранят от сребърни блюда на трапезата ми, а сто души могат да бъдат настанени в залата под нас. Понякога организирам пищни вечери, каня, когото си избера. Господин Носльо ни наблюдава тихо, докато се възхищаваме на моите съкровища.
Превеждам я през къщата до кухните и ѝ показвам шиша в огнището и специалния съд за събиране на соса от печеното, готварницата за месо, кухнята за приготвяне на сладкиши, помещението за мляко и сирене, избата, пивоварната и маслобойната.
— Това е истински дом — казва тя, сякаш е мислила, че една дребна жена ще има нужда само от кукленска къща.
— Така е — казвам. — Това е моят дом, и ми отне дълго време да се сдобия с него.
Зад къщата имам конюшня и излизам на езда, когато пожелая. Излизам толкова надалече и за толкова време, колкото ми харесва. Никой вече няма да ми казва, че мога да стигам само до портата или да виждам небето само през малко квадратче стъкло. Мисля си за сестра ми Катрин, за това колко мила и колко наивна беше тя, за преданата ѝ, неотклонна любов към съпруга ѝ и за това колко храбро бранеше него и синовете си. Мисля си за съпруга си, Томас Кийс, и как го държаха, хванат натясно като мечката в Брадгейт, огромен красив звяр, смазан от жестокостта на пазачите си. Мисля си за Джейн и нейната решимост да говори за Бог, когато можеше толкова лесно да си замълчи, за да остане жива, и си мисля, че тя избра съдбата си, а аз избрах своята.
Радвам се, че не избрах мъченическа смърт като Джейн, и се радвам, че не разбих сърцето си като Катрин. Радвам се, че обичах Томас и че знам, че още го обичам. Радвам се, че Елизабет не ме унищожи, че ѝ се противопоставих и никога не съжалих за това, и че моят малък живот, живот на малък човек, за мен беше живот на величие.
Приглаждам черната си рокля. Винаги нося черно като почтена богата вдовица. Спомням си как хората ми казваха, че Мери, кралицата на шотландците, избрала черно, бродирано със сребърна и златна нишка, за сватбената си рокля, и си мисля: ето, това е начинът да бъдеш изискана вдовица! Това е начинът да бъдеш кралица. Под черния си брокат нося алена фуста като нея, и тя се показва в пищни цветни отблясъци, когато се разхождам из хубавата си къща или когато излизам на улицата. Червеното е цветът на дързостта, червеното е цветът на живота, червеното е цветът на любовта, следователно е и моят цвят. Ще нося черната си бродирана рокля и червената си фуста до деня, в който умра — и когато и да настъпи той, ако онова бедно, лишено от любов и неспособно да обича създание Елизабет е още на трона, знам, че поне ще ме удостои с великолепно погребение, достойно за последната принцеса на Тюдорите.
Бележка на автора
Тази книга се нарича „Последните Тюдори“ и може да е последният роман за жена от династията на Тюдорите, който пиша. Започвам нова поредица романи и не зная кога ще се върна към тази прекрасна епоха, будила такъв интерес у мен в продължение на толкова много години.