Много греховно. Моля се Бог да ѝ прости, както ѝ прощавам аз. Но зная, че Той няма да забрави оскърблението срещу мен, Неговата слугиня, нито пък аз. Вземам кон от конюшните, но не отивам на лов. Вместо това яздя със сестра си Катрин, а един от конярите язди зад нас. Можем да яздим цял ден във всички посоки, без изобщо да излезем от земите си. Яздим в лек галоп през ливади и заобикаляме ниви, където расте овесът, зелен и гъст; прецапваме през бродове и оставяме конете да пият бистрата вода. Ние сме децата на английското кралско семейство, най-щастливи сред тези английски села, благословени с наследството си.
Днес по някаква причина майка ми постоянно се усмихва и ми нареждат да облека новата си рокля от наситеночервено кадифе, която пристигна от Лондон миналата седмица, с пищна черна шапчица и богато надиплени ръкави, тъй като имаме важни гости за вечеря. Питам нашия лорд-шамбелан кой ще идва и той казва, че очакваме бившия лорд-протектор, Едуард Сиймор, херцог на Съмърсет. Той беше в Тауър за държавна измяна, но сега е освободен и се връща в Тайния съвет. Такива са опасните времена, в които живеем.
— И води сина си — казва шамбеланът и се осмелява да ми намигне, сякаш съм някакво безгрижно момиче, което би било глупаво развълнувано от новината.
— О, колко вълнуващо! — възкликва безгрижната ми сестра Катрин.
Въздъхвам търпеливо и казвам, че ще чета в спалнята си, докато стане време да се обличам за вечеря. Ако затворя вратата между спалнята си и общите ни покои, може би Катрин ще схване намека и няма да влезе.
Нищо подобно.
След миг на резбованата врата се потропва, тя подава светлокосата си глава в личната ми стая и възкликва: „О! Учиш ли?“ Сякаш някога правя нещо друго.
— Със сигурност такова беше намерението ми, когато затворих вратата.
Тя не долавя иронията.
— За какво според теб идва тук херцогът на Съмърсет? — пита тя, вмъквайки се в стаята без покана. Мери се влачи зад нея, сякаш покоите ми са кралска зала за аудиенции и всеки може да мине покрай портиера, ако е достатъчно добре облечен.
— Нима водиш тази отвратителна маймуна тук вътре? — срязвам я, когато виждам животното да седи на рамото ѝ.
Тя изглежда потресена.
— Разбира се, че да. Господин Носльо ходи с мен навсякъде. Освен когато посещавам бедната мечка. Страх го е от горката мечка.
— Е, не може да влиза тук и да ми съсипва листовете.
— Няма. Ще седи на скута ми. Той е един много добър господин Носльо.
— Изведи го.
— Няма.
— Изведи го: заповядвам ти.
— Не можеш да ме накараш.
— Аз съм най-голямата, а това са моите покои…
— Аз съм най-красивата и те посещавам от любезност…
Намръщваме се една на друга. Катрин ми показва сребърната верига, която опасва мършавия му черен врат.
— Джейн, моля те! Ще го държа здраво! — обещава тя.
— Аз ще го държа — предлага Мери, така че сега двете се сборичкват да хванат маймуната, която така или иначе не би трябвало да бъде в покоите ми.
— О, просто си вървете! — възкликвам раздразнено. — И двете.
Но вместо това Катрин се обръща и вдига Мери на един стол, където детето сяда, не по-голямо от кукла, и ми се усмихва с неотразим чар.
— Седи изправена — напомня ѝ Катрин и Мери изпъва рамене назад и — изправя гръб.
— Не! Просто си вървете!
— Ще го направим, веднага щом ти задам един въпрос — Катрин е доволна, защото постига своето, както обикновено. Тя е нелепо красива и горе-долу толкова разумна, колкото господин Носльо.
— Много добре — казвам строго. — Задай въпроса си, а после си върви.
Тя си поема дъх.
— Защо според теб херцогът на Съмърсет идва тук?
— Нямам представа.
— Защото аз знам. А защо ти не знаеш? Мислех, че уж си много, много умна?
— Не искам да знам — казвам простичко.
— Мога да ти кажа. Ти знаеш само разни неща от книгите.
— Разни неща от книгите — повтарям думите на невежото дете. — Наистина. Действително знам „неща в книгите“, но ако исках да науча светски новини, щях да попитам баща си, който щеше да ми каже истината. Нямаше да се навъртам да подслушвам родителите си и да слушам клюките на слугите.