склонност да произвеждам голямо количество думи за кратки периоди от време. Но
след като се оказах собственик на вестник и трябваше да изплувам някак си, аз
открих удивителната си способност да сътворявам многословни и цветисти статии на
каква ли не тематика. Средно сериозна катастрофа без никакви жертви бе новина за
първа страница със спиращи дъха цитати от свидетелите и шофьорите на линейките.
Минималното разширяване на някой завод звучеше като принос към брутния
национален продукт. Разпродажба на сладки в дамския клуб към Баптистката църква
се описваше с осемстотин думи. Всеки наркоарест се представяше така, сякаш
колумбийците бяха нападнали необезпокоявани невинните дечица на Клантън. Призив
за кръводаряване от страна на благотворителна организация звучеше като драстичен
недостиг по време на война. Три откраднати пи-капа за една седмица придобиваха
мащабите на организирана престъпност.
Пишех за хората от окръг Форд. Мис Кали беше първата ми героиня, а през годините
се опитвах да представям поне един човек на месец. Имаше оцелял от похода на
смъртта на Батаан, последният местен ветеран от Първата световна война, един
моряк, който се бе бил при Пърл Харбър, пенсиониран свещеник, който бе служил на
своето малко провинциално паство цели четирийсет и пет години, стар мисионер, прекарал трийсет и една години в Конго, наскоро завършил студент, който
танцуваше в мюзикъл на Бродуей, една дама, живяла в двайсет и два щата, мъж, който бе преживял седем брака и преливаше от съвети към новобрачните двойки, единственият ни емигрант мистър Митло, един пенсиониращ се баскетболен треньор и
готвач на аламинути в Чайната, който цял живот бе пържил яйца. И така нататък.
Тези материали бяха безумно популярни.
И все пак след девет години списъкът на интересните ора в окръг Форд започваше
да се изчерпва.
363
ДЖОН ГРИШАМ
Беше ми омръзнало да пиша. Двайсет страници седмично, петдесет и две седмици
годишно.
Всяка сутрин се будех с мисълта или за нова статия, или за нова перспектива към
някоя стара. Всяка дребна новинка или всяко необичайно събитие беше повод да
на-драскам нещо и да го бутна някъде из вестника. Пишех за кучета, за стари
камиони, за легендарно торнадо, за къща с призраци, за изчезнало пони, за
съкровище от Гражданската война, за легендата за един роб без глава, за побеснял
скункс. Плюс обичайните теми - съдебни процеси, избори, престъпления,
новосъздадени фирми, фалирали фирми и новодошли съграждани. Наистина ми бе
омръзнало да пиша.
И Клантън ми бе омръзнал. Макар и с известна неохота, градът ме беше приел, особено когато стана явно, че не смятам да си ходя. И все пак беше много малък и
понякога чувствах, че се задушавам. Прекарвах толкова много уикенди в дома си, нямайки какво да правя, освен да чета и да пиша, че малко по малко свикнах. И
това много ме плашеше. Опитах да играя покер с Буба Крокет и неговата тайфа, както и да ходя по грубоватите забави на Хари Рекс и компания. Но никога не се
чувствах на място.
Клантън се променяше, и то не по желания от мен начин. Също като повечето малки
градчета в Юга, той се разпростираше във всички посоки без всякакъв план. Модно
Изгодно" процъфтяваше и околните парцели привличаха всевъзможни заведения за
бързо хранене. Центърът западаше, макар че съдът и кметството винаги щяха да
привличат хора. Трябваха ни силни политически лидери, личности с визия, а такива
не достигаха.
От друга страна, подозирах, че и на града му е писнало от мен. След
морализаторските ми критики към войната във Виетнам винаги щях да минавам за
радикален либерал. Не се стараех особено да разколебая тази репутация. Докато
вестникът растеше, печалбите ми се качваха и кожата ми ставаше все по-дебела, аз
все по-често пишех редакционни статии. Пенех се срещу закритите сбирки на
Страница 144
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
364 З
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
Градския съвет и на Окръжния надзорен комитет. Съдех ги, за да получа достъп до
обществените архиви. Цяла година се възмущавах най-благородно от почти пълната
липса на градоустройствен и строителен план, а когато Модно Изгодно" дойде в
града, въобще не си мерех приказките. Присмивах се на щатските закони за
финансиране на кампаниите, които позволяваха на богаташите да избират своите
фаворити. А когато Дани Паджит беше пуснат от затвора, аз се нахвърлих на
системата за предсрочно освобождаване.
През седемдесетте години сякаш непрекъснато бях стъпил върху динена кора. И