щеше да ме хвърли в затвора още начаса? Да кимне на някой пристав, който да ми
щракне белезниците и да ме отведе? Аз не бях адвокат. То-ку-що бях заплашен с
иск за един милион долара от човек, който със сигурност бе завеждал много
подобни дела, а сега съдията четеше моите доста цветисти разкази и целият град
чакаше присъдата му.
Към мен бяха насочени доста остри погледи и аз реших, че е по-лесно да драскам
нещо в репортерския си бележник, макар да не можех да разчета нищо от
написаното. Полагах всички усилия да изглеждам невъзмутим. Всъщност ми се искаше
да си плюя на петите и да се върна в Мемфис.
Страниците на вестника прошумоляха и негова свет-лост най-сетне приключи. Наведе
се леко към микрофона и произнесе думите, които спасиха кариерата ми.
- Много добре написано. Увлекателно, малко мрачно
може би, но определено не виждам нищо нередно.
Продължавах да драскам, сякаш не го бях чул. Току-що бях спечелил внезапната, непредвидена и доста мъчителна битка със семейство Паджит и ЛусиенУилбанкс.
- Поздравления - прошепна Баги.
Лупъс сгъна вестника и го сложи пред себе си. Остави известно време Уилбанкс да
Страница 17
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
беснее и да дърдори за изтичане на информация от полицията, от кабинета на
прокурора
50
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
и евентуално от съдебните заседатели - съгласувано чрез конспирация между
неназовани личности с цел онеправда-ване на неговия клиент. Всъщност просто се
докарваше пред семейство Паджит. Беше се провалил в опита си за пускане под
гаранция и трябваше да ги впечатли с усърдието си.
Лупъс не му повярва и за миг.
Както скоро щеше да стане ясно, разиграваният от Лусиен театър си беше чиста
заблуда. Адвокатът нямаше никакво намерение да мести делото в друг окръг.
51
Когато купих вестника, праисторическата му сграда
вървеше с него. Не струваше почти нищо. Стърчеше от
южната страна на площада в Клантън, една от четирите
разпадащи се залепени една за друга постройки, издигна^
ти някога твърде набързо. Зданието беше дълго и тясно,
три етажа плюс мазе, където никой от служителите не
смееше да припари. Отпред имаше няколко кабинета с
мръсни и протъркани килими, олющени стени и просму-
кана в таваните вековна миризма на лула.
В дъното се намираше допотопна преса. Всеки вторник вечер Харди, нашият печатар, успяваше някак си да я събуди за живот и да пусне още един брой на вестника.
Помещението беше пропито с острия мирис на печатарско
мастило.
Стаята на първия етаж беше опасана с лавици, огънати под тежестта на неотваряни
с десетилетия прашни книги: томове история, съчиненията на Шекспир, ирландска
поезия и дълги редици безнадеждно остарели британски енциклопедии. Спот смяташе, че подобни книги биха впечатлили всеки случаен посетител.
Ако застанеше до прозореца и погледнеше през мръсните стъкла с кой знае кога и
от кого поставения надпис Таймс", човек можеше да види Окръжния съд на Форд и
пазещия го бронзов часовой от Конфедерацията. На плочата под краката му бяха
изброени имената на шейсет и едно местни момчета, загинали в Гражданската война, най-вече при Шайло.
52
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
Часовоят се виждаше и от моя кабинет, който се намираше на втория етаж. Той също
бе пълен с лавици, представляващи личната библиотека на Спот - еклектична
сбирка, също толкова отдавна недокосвана. колкото и колекцията долу. Щяха да
минат години, преди да се реша да преместя книгите му.
Кабинетът беше просторен, но задръстен от мебели, пълен с безполезни вещи и
ненужни папки и окичен с пре-рисувани портрети на генерали от Конфедерацията.
Обожавах това място. Спот си беше тръгнал, без да вземе нищо; месеци наред никой
не потърси боклуците му, така че те останаха където си бяха, непотребни,
практически непипнати. И бавно се превръщаха в моя собственост. Бях опаковал в
кашони личните му вещи - писма, банкови извлечения, бележки и пощенски картички
- и ги бях складирал в една от многото неизползвани стаи по коридора, където те
продължаваха да събират прах и да гният.
Моят кабинет имаше два френски прозореца, през които се излизаше на малък балкон
с парапет от ковано желязо. Четирима души можеха да седят на плетени столове и
да гледат площада. Не че имаше много за гледане, но все пак това бе приятен
начин да си прекараш времето, особено с питие в ръка.
За последното Баги беше винаги на линия. След вечеря той носеше бутилка бърбън и