йяха да ме подгонят с блеснали дула.
Не бяхме в някакъв разграден край, където организираните престъпници тормозят на
воля спазващите закона
68
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
граждани. Тъкмо напротив, престъпленията бяха рядкост. На корупцията не се
гледаше с добро око. Аз бях правият, не те, така че реших за нищо на света да не
им се давам. Щях да си купя пистолет; какво толкова, всеки в този окръг носеше
по два-три. При нужда щях да си наема и бо-дигард. С наближаването на процеса
вестникът ми щеше да става все по-смел.
69
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
Още преди фалита на вестника и моето неочаквано издигане в окръг Форд бях чувал
невероятната история на едно местно семейство. Спот не бе писал за нея, защото
тя изискваше да направи някои елементарни проучвания и да пресече железопътната
линия.
Сега вестникът беше мой и аз реших, че темата не е за
изпускане.
В Лоутаун, негърския квартал на града, живееше необикновена двойка - Калия и Исо
Ръфин. Те бяха женени от над четирийсет години и бяха отгледали осем деца, седем
от които имаха докторски степени и преподаваха в колежи. За осмия им син не се
знаеше много, макар че според Маргарет той се казвал Сам и се укривал от закона.
Обадих се у тях и мисис Ръфин вдигна телефона. Обясних й кой съм и какво искам, но тя, изглежда, знаеше всичко за мен. Каза ми, че от петдесет години четяла
Таймс" от първата до последната страница, включително некролозите и обявите, и
след няколко секунди добави, че според нея сега вестникът бил в много по-добри
ръце. Имало по-малко грешки. Говореше бавно и ясно, с отчетлива дик-ция, каквато
не бях чувал от студентските си години.
Страница 25
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
Когато най-сетне успях да взема думата, аз й благодарих и предложих да се
срещнем да поговорим за нейното забележително семейство. Тя бе поласкана и
настоя да отида у тях на обяд.
Така започна нашето необичайно приятелство. То ми
отвори очите за много неща, не на последно място и за 1
южняшката кухня.
70
Бях на тринайсет години, когато майка ми умря. Тъй като беше болна от анорексия, само четирима души носеха ковчега й. Тя тежеше по-малко от четирийсет килограма
и приличаше на призрак. Анорексията беше само един от проблемите й.
Тъй като не ядеше, майка ми не готвеше. Не мога да си спомня да ми е правила
топла храна. Закуската се състоеше от купа корнфлейкс, обядът от студен сандвич, а вечерята от някакъв замразен буламач, който обичайно хапвах сам пред
телевизора. Бях единствено дете и баща ми никога не си беше вкъщи - и слава
богу, защото между родителите ми вечно имаше търкания. Той обичаше да яде, а тя
не. Водеха война за всичко.
Не че съм оставал гладен; килерът винаги беше пълен с фъстъчено масло,
корнфлейкс и други такива. Понякога ядях у някой приятел и винаги се удивлявах
как истинските семейства готвят и прекарват толкова време на масата. В нашата
къща храната просто не беше важна.
Като тийнейджър карах на полуготови храни. Докато следвах, минах на бира и пица.
През първите двайсет и три години от живота си ядях само когато бях гладен.
Както скоро научих в Клантън, тук така не биваше. В Юга яденето имаше малко общо
с глада.
Домът на семейство Ръфин беше в по-хубавата част на негърския квартал, сред
добре запазени и боядисани къщи. Адресите бяха изписани по пощенските кутии и
когато спрях колата, неволно се усмихнах на бялата дъсчена ограда и опасалите
тротоара ириси и божури. Беше в началото на април, бях свалил гюрука на своя
спитфайър и когато изключих двигателя, усетих божествена миризма. Свински
пържоли!
Калия Ръфин ме посрещна до ниската портичка, която водеше към безупречно
поддържаната й морава. Беше пълна жена, широка в раменете и ханша, и стисна
ръката
71
ДЖОН ГРИШАМ
ми като мъж. Имаше сива коса и отглеждането на толкова деца си беше казало
думата, но когато се усмихнеше - а тя се усмихваше непрестанно, - Калия
озаряваше света с два реда блестящи, съвършени зъби. За първи път виждах
такива зъби.
- Толкова се радвам, че дойдохте - рече тя на средата
на павираната алея.
Аз също се радвах. Беше почти обяд. Както обикновено, още не бях хапнал нищо и
носещите се от верандата аромати ме замайваха.
- Прекрасна къща - казах аз, загледан в сградата. Бе
ше дървена, боядисана в искрящо бяло. Създаваше впе
чатлението, че някой постоянно я обикаля с четка и кофа.
Зелена веранда с ламаринен покрив опасваше цялата фа