- Не, благодаря - отвърнах аз. - Имам си приятелка в
Мемфис.
- И какво от това?
- Добър опит - измърмори Рейф под носа си.
- Момиче тук, момиче там. Каква е разликата?
- Дай да се разберем, Хари Рекс - възразих аз. - Ако
имам нужда от помощ при избора на жени, веднага ще ти
се обадя.
- Само малко боричкане в сламата - промърмори той.
Нямах си момиче в Мемфис, но познавах няколко.
Предпочитах да прескоча с колата дотам, вместо да изпадна до такива като
Карлийн.
Козата имаше специфичен вкус; не особено добър, но след пръжките не ми се стори
толкова зле, колкото очаквах. Беше жилава и покрита с лепкав сос, чието изобилие
95
според мен трябваше да прикрие вкуса на месото. Поиграх си с едно парче и го
преглътнах с малко бира. После отново се озовахме на терасата, където се носеше
гласът на Лорета Лин. Бурканите бяха обиколили навсякъде и няколко от гостите
танцуваха над езерото. Карлийн си бе тръгнала по-рано с някого, така че аз се
чувствах в безопасност. Хари Рекс седеше наблизо и обясняваше на всички колко
добре съм отстрелвал катерички и зайци. Притежаваше забележителен талант на
разказвач.
Бях като бяла врана, но все пак всички полагаха усилия да ме приобщят. Докато
карах по тъмните пътища към дома си, за пореден път си зададох въпроса, който ме
мъчеше всеки ден: какво точно правех в окръг Форд, щата Мисисипи?
Револверът беше твърде обемист за джоба ми. Няколко часа се опитвах да ходя с
него, но умирах от ужас да не би това чудо да стреля там долу, до слабините ми.
Затова реших да го нося в окъсаното черно куфарче, което бях получил от баща си.
Три дена мъкнах куфарчето навсякъде, дори на обяд, но после и това ми писна.
Седмица по-късно оставих пищова под седалката на колата и след още три седмици
практически бях забравил за него. Не ходих в гората да се упражнявам, макар да
се веснах на още няколко ярешки партита, където отбягвах бурканите, свинските
черва и все по-агресивната Карлийн.
В окръга цареше спокойствие - затишие пред бурята на процеса. Вестникът не
поместваше нищо по въпроса, защото нищо не се случваше. Членовете на семейство
Па-джит още отказваха да заложат земята си като гаранция за Дани, така че той
продължи да гостува в специалната килия на шерифа Коули, да гледа телевизия, да
играе карти или дама, да си почива и да яде по-добра храна от останалите
затворници.
През първата седмица на май съдия Лупъс се върна в града и мислите ми отново се
насочиха към надеждния Смит Уесън".
Страница 37
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
Лусиен Уилбанкс бе подал молба за смяна на мястото на процеса и съдията определи
заседание в девет сутринта в понеделник. Имах чувството, че се е събрал
половината окръг. Със сигурност повечето редовни зяпачи около площада бяха тук.
Двамата с Баги дойдохме рано и си запазихме добри места.
96
97
Присъствието на обвиняемия не беше задължително, но очевидно шериф Коули искаше
да го покаже на хората. Въведоха го стегнат в белезници и облечен в нов оранжев
гащеризон. Всички обърнаха очи към мен. Силата на пресата бе предизвикала
промяна.
- Това е уловка - прошепна Баги.
- Моля?
- Искат да ни подмамят да пуснем снимка на Дани в
оранжевия му тоалет. После Уилбанкс може да изприпка
обратно при съдията под претекст, че за пореден път мъ
тим главите на потенциалните съдебни заседатели. Не се
хващай.
Отново бях поразен от своята наивност. Бях наредил наУайли да чака пред затвора, за да хване Паджит на влизане в съда. Представях си как на първа страница излиза
голяма негова снимка с оранжевия гащеризон.
Лусиен Уилбанкс влезе в залата откъм съдийската банка. Както обикновено
изглеждаше сърдит и разтревожен, сякаш току-що е изгубил спор със съдията. Отиде
до масата на защитата, хвърли адвокатския си бележник и започна да оглежда
тълпата. Очите му се спряха на мен. С присвити очи и със стиснати здраво челюсти
Уилбанкс изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да прескочи парапета и да ме
нападне. Клиентът му се обърна и също се заоглежда. Някой ме посочи и Дани
Паджит впери очи в мен, сякаш аз бях следващата му жертва. Едва дишах, но се
опитвах да запазя спокойствие. Баги се заотдръпва от
мен.
На първия ред зад масата на защитата седяха няколко представители на семейство
Паджит, всички по-възрастни от Дани. Те също се вторачиха в мен и аз се
почувствах по-беззащитен отвсякога. Тези привикнали с насилието мъже не знаеха
друго освен престъпления, заплахи, чупе-не на крака и убийства, а аз седях в