се появи. Той грабваше каквото му дадяха и се затичваше към получателя. Не
вземаше нищо по-тежко от четири килограма. Тъй като се движеше пеша, услугите му
се ограничаваха до площада и евентуално ед-на-две пресечки от него. Почти по
всяко време на деня Пистън можеше да бъде видян в центъра - ако нямаше поръчка, вървеше, ако имаше, подтичваше.
Основната част от пратките му бяха писмата между канторите. Пистън беше много
по-бърз от пощата, пък и излизаше по-евтино. Всъщност не вземаше нищо. Казваше, че така служел на хората, макар че по Коледа очакваше да получи свински бут или
кейк.
Късно петък сутринта той влетя с надписан на ръка плик от Лусиен Уилбанкс. Почти
се страхувах да го отворя. Дали вътре не беше призовката за обещаното дело за
милион долара? Писмото обаче гласеше следното:
121
ДЖОН ГРИШАМ
Уважаеми мистър Трейнър,
С удоволствие прочетох статията ви за семейство Ръфин, наистина забележителен
род. И преди бях чувал за тях, но вашият разказ ми разкри неподозирани неща.
Възхищавам се на смелостта ви. Надявам се да продължавате в тази по-позитивна
насока.
Искрено ваш,
Лусиен Уилбанкс
Не можех да го понасям, но кой не би се зарадвал на подобно писмо? Той се
радваше на репутацията си като крайно радикален либерал, готов да прегърне всяка
непопулярна кауза. В този смисъл неговата подкрепа не ми носеше бог знае каква
утеха. Пък и усещах, че е само временна.
Нямаше други писма. Нямаше анонимни телефонни обаждания. Нямаше заплахи.
Учениците бяха във ваканция и времето беше горещо. Всяващите страх слухове за
наближаващата десегрегация ставаха все по-упорити, но добрите хора от окръг Форд
си имаха по-важни грижи.
След като десет години не даваха да се издума за граждански права, мнозина бели
жители на щата се бояха, че краят е близо. Щом федералните власти можеха да
Страница 48
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
интегрират училищата, какво им пречеше да съберат църквите
и кварталите?
На следващия ден Баги отиде на събрание в мазето на една църква. Организаторите
искали да преценят евентуалната подкрепа за частно училище само за бели в
Клан-тън. Събралите се били многобройни, подплашени, сърдити и твърдо решени да
защитят децата си. Някакъв адвокат изложил накратко съдържанието на различни
федерални наредби и изказал стряскащото мнение, че вероятно окончателното
разпореждане ще пристигне това лято. Той предсказал, че чернокожи деца от десети
до дванайсети клас ще бъдат изпращани в клантънската гимназия, а бели деца от
седми до девети клас ще учат в училището на
122
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
Бърли Стрийт в негърския квартал. Мъжете клатели глави, а жените плачели.
Мисълта бели деца да бъдат изпращани през линията била просто неприемлива.
Подготвяло се ново училище. Бяхме помолени да не разгласяваме новината, поне на
първо време. Организаторите искали да получат известни финансови ангажименти, преди да обявят идеята си. Изпълнихме молбата им. Предпочитах да избегна
стълкновенията.
Един съдия в Мемфис бе издал наредба за повсеместно превозване, която разтърси
града до основи. Чернокожите деца от центъра трябваше да бъдат извозвани до
белите предградия, разминавайки се по пътя с пътуващите в обратна посока бели.
Напрежението в града беше още по-голямо и известно време избягвах да ходя там.
Чакаше ни дълго, горещо лято. Сякаш всички очаквахме нещо да експлодира.
Прескочих една седмица и пуснах втората част от материала за мис Кали. Отдолу на
първа страница сложих съвременни снимки на седмината университетски
преподаватели от нейното семейство. Статията ми описваше къде са сега и с какво
се занимават. Всички без изключение говореха с много любов за Клантън и
Мисисипи, макар че нито един не смяташе да се връща завинаги. Не искаха да съдят
града, който ги бе принуждавал да учат във второстепенни училища, да живеят от
едната страна на линията, да не гласуват, да не се хранят в определени
ресторанти и да не пият вода от чешмата пред съда. Отказваха да се занимават с
неприятните неща. Вместо това благодаряха на Бога за неговата доброта, за
здравето си, за семейството, за родителите и за предоставените им възможности.
Скромността и добрината им ме удивляваше. Всеки от седмината ми обещаваше да се
срещнем през коледната ваканция, да седнем на верандата на мис Кали, да ядем
орехов пай и да си разказваме истории.
123
ДЖОН ГРИШАМ
Завърших дългия семеен портрет с една любопитна подробност. От деня, в който