си в търсене на някаква папка. Молбата за развод така и не била подадена.
Опитите му да постигне договореност с адвоката на Лидия отишли на вятъра.
- Пиленцето излетя - рече той. .
- Моля?
- Офейка. Събра си багажа след вашия процес р си
плю на петите. Взе детето и изчезна.
213
ДЖОН ГРИШАМ
Не ми пукаше особено какво е станало с Лидия. Затова пък държах да зная кой е
застрелял Малкълм. Пъд предложи две-три мъгляви теории, но те се разпаднаха след
няколко елементарни въпроса. Напомняше ми по нещо за Баги - местния любител на
съдебните клюки, готов да из-фабрикува поредния слух, ако до един час не чуе
нов.
Лидия нямала гаджета или братя или изобщо някой, който би се разгорещил от
развода им толкова, че да простреля Малкълм в главата. Пък и, разбира се, развод
още нямаше! Битката дори не беше започнала!
Мистър Периман създаваше впечатлението на човек, който би предпочел да дърдори
лъжи по цял ден, вместо да се заеме с папките си. Стоях в кантората му цял час и
когато най-сетне успях да се измъкна, вдъхнах с удоволствие чистия въздух навън.
Карах половин час до Юка, центъра на Тишоминго, където хванах шериф Спинър точно
навреме, за да го заведа на обяд. Запозна ме с последните подробности около
убийството над пиле на скара в претъпкан ресторант. Убийството било изпипано, а
човекът очевидно добре познавал района. Не намерили нищо - нито следи, нито
гилзи, нищо. Оръжието било четирийсет и четири калибров магнум, а двата изстрела
буквално отнесли главата на Малкълм. За по-голям драматизъм шерифът измъкна
служебния си револвер и ми го подаде.
- Ето това е четирийсет и четвърти калибър - заяви ми той. Тежеше двойно колкото
жалкото ми оръжие. Загубих и малкото апетит, който имах.
Бяха разговаряли с всички възможни познати на Малкълм. Той бе живял тук около
пет месеца. Нямаше криминално досие, нито арести, регистрирани юмручни боеве, комар, хулигански прояви и пиянски свади. Нямаше заеми или неплатени сметки от
повече от шейсет дни. Не се бе чуло за незаконни връзки и ревниви съпрузи.
- Не мога да намеря мотив - рече шерифът. - Нещо не ми се връзва.
Разказах му за показанията на Малкълм по делото
214
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
Паджит" и за поведението на Дани спрямо съдебните заседатели. Той слушаше
внимателно, а когато свърших, не каза нищо. Останах с впечатление, че би
предпочел да си стои в Тишоминго, колкото се може по-далеч от клана Паджит.
- Може това да е мотивът, който търсите - казах аз
накрая.
- Отмъщение?
- Определено. Тези хора са престъпници.
- О, чувал съм за тях. Май имаме късмет, че не сме би
ли сред онези заседатели, а?
Страница 86
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
На връщане към Клантън не можех да забравя с какво изражение изрече тези думи.
Нямаше го самохвалството на добре въоръжения човек на закона. Спинър наистина се
радваше, че се намира през два окръга от нас и няма какво да дели със семейство
Паджит.
Разследването му беше завършило. Случаят беше приключен.
215
Единственият евреин в Клантън беше мистър Харви Кон, дребно конте, което от
десетилетия насам продаваше обувки и чанти на местните дами. Магазинът му беше
на площада, в съседство с кантората на Съливан, и се състоеше от няколко
закупени по време на Депресията сгради. Веднъж месечно мистър Кон прескачаше до
Тюпълоу, за да се помоли в тамошната синагога.
Кон се целеше в горния сегмент от пазара за обувки, което си беше рисковано в
градец като Клантън. Малкото богати жени предпочитаха да пазаруват в Мемфис, където можеха да изхарчат повече и да разказват за това, когато се върнат. За да
направи обувките си по-привлекателни, мистър Кон им слагаше стряскащо високи
цени, а после ги смъкваше с драстични намаления. Така местните дами можеха да
споменат всякаква сума, когато се перчеха с последните си покупки.
Държеше магазина си сам, отваряше рано и оставаше до късно, обикновено с
почасовата помощ на някой ученик. Две години преди да пристигна в Клантън, той
наел шестнайсетгодишно чернокожо момче на име Сам Ръфин да разопакова стоките, да ги размества, да почиства магазина и да вдига телефона. Сам се оказал умен и
работлив. Бил любезен, възпитан и добре облечен; не след дълго Кон започнал да
му поверява магазина всеки ден точно в дванайсет без петнайсет и прескачал до
вкъщи за бърз обяд и дълга дрямка.
Един ден някаква жена на име Айрис Дюран се отбила в магазина по обяд и намерила