всичко. По мое мнение, колкото и да струваше то, за него беше твърде опасно да
идва в окръга.
Освен това ме разпитваше за Дани Паджит. Бях изпратил екземпляри от Таймс" на
всички членове на семейство Ръфин. В един от репортажите на Баги се наблягаше на
заплахите на Дани към съдебните заседатели. Бяхме отпечатали с по-черен шрифт
цитата Само да ме осъдите, ще ви гоня до дупка".
- Ще го пуснат ли някога от затвора? - попита Леон.
- Да - отвърнах неохотно аз.
- Кога?
- Никой не знае. Получи доживотен за убийството и
доживотен за изнасилването. И за двете минимумът е де
сет години, но чувам за разни странности на системата за
помилване в Мисисипи.
- Значи минимум двайсет години? - Бях убеден, че
мислеше за възрастта на майка си. Тя бе на петдесет и де
вет.
- Никой не знае със сигурност. При добро поведение
може да намалят минимума.
Той изглеждаше толкова объркан от новината, колкото бях и аз. В интерес на
истината никой свързан със съдебната или наказателната система не бе успял да
отговори на въпросите ми за присъдата на Дани. Темата за преждевременното
освобождаване в този щат беше истинско блато и аз се страхувах да нагазвам
твърде навътре в него.
Леон ми каза, че разпитал надълго и нашироко майка си за присъдата. По-точно
Страница 91
grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel
искал да знае дали е гласувала за доживотен затвор, или е искала смърт. Тя
отвърнала, че заседателите се заклели да пазят разискванията си в тайна.
- Ти какво знаеш? - попита ме той. .
Не знаех много. Мис Кали ми бе наметала доста явно,
226
227
ДЖОН ГРИШАМ
ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ
че не е съгласна с присъдата, но не бе казала нищо определено. През седмиците
след края на делото имаше истинска лавина от спекулации. Повечето от редовните
кибици в съдебната зала се бяха съгласили на теория, че трима или може би
четирима от заседателите са отказали да гласуват за смъртна присъда. Смяташе се, че мис Кали не е била сред тях.
- Дали хора на Паджит са ги накарали? - попита Леон.
Плъзгахме се по дългата сенчеста алея пред клантънската
гимназия.
- Така се говори - отвърнах аз. - Но никой не знае със
сигурност. Последната смъртна присъда за бял обвиняем
в този окръг е отпреди четирийсет години.
Колата спря и двамата се загледахме в достолепните дъбови врати на училището.
- Значи най-сетне е интегрирано - рече Леон.
-Да-
- Не вярвах, че ще го доживея - усмихна се с голямо
задоволство той. - Навремето мечтаех да уча тук. Когато
бях малък, баща ми работеше в тази гимназия като разси-
лен, а аз идвах в събота, вървях из дългите коридори и
гледах колко хубаво е всичко. Разбирах защо не ме искат,
но никога не съм можел да го приема.
Нямах какво да добавя, затова само слушах. Той изглеждаше по-скоро тъжен,
отколкото огорчен.
Най-сетне потеглихме и пресякохме жп линията. Докато минавахме през негърския
квартал, бях удивен от множеството хубави автомобили с номера от други щати, паркирани нагъсто по улиците. Големи семейства седяха на верандите в мразовития
въздух; деца играеха по дворовете и улиците. Пристигаха нови коли с шарени
пакети до задните прозорци.
- Вкъщи" значи при мама. А всеки се прибира вкъщи
за Коледа.
Когато спряхме до дома на мис Кали, Леон ми благодари за приятелството ми с
майка му.
- Тя не спира да говори за теб - каза той.
- Какво ли не прави човек за един обяд - отвърнах аз
и двамата се разсмяхме. Когато стигнахме до портата, от
къщата се носеше нов аромат. Леон замръзна, пое дълбо
ко дъх и рече:
- Пай с тиква. - Ечасът на опита.
Всяко от седемте деца намери време да ми благодари за дружбата ми с мис Кали. Тя
споделяла живота си с много хора, имала многобройни близки приятели, но от осем
месеца насам особено ценяла времето, прекарано с мен.
Оставих ги късно следобед в навечерието на Коледа да се готвят за църква. След
това щяха да си разменят подаръци и да пеят. В къщата бяха отседнали повече от
двайсет души; не можех да си представя къде спят, но сто на сто никой не го беше
грижа.
Колкото и добре приет да се чувствах, все пак усещах, че по някое време трябва
да ги оставя. По-късно щеше да има прегръдки и сълзи, песни и разкази и макар да
бях поканен да прекарам с тях празника, имаше мигове, в които едно семейство
трябваше да остане само. Но какво знаех аз за семействата? Отидох до Мемфис, където родният ми дом не бе виждал коледна украса от десет години. Двамата с
баща ми вечеряхме в китайски ресторант недалеч от къщата. Докато преглъщах