Варлам Шаламов
Последният бой на майор Пугачов
От началото до края на тези събития трябва да бе минало доста време: та нали в Крайния север месеците се броят за години — толкова е голям опитът, човешкият опит, който се придобива там. Признава го и държавата, затова увеличава заплатите и привилегиите на работещите там. В тази страна на надеждите, а значи и на слуховете, догадките, предположенията и хипотезите, за всяко събитие се създава легенда още преди докладът-рапорт на местния началник за същото събитие да успее да стигне по куриер до „висшите инстанции“.
Започнаха да разправят: когато пристигнало някакво голямо началство и се възмутило, че културната дейност в лагера куца и с двата крака, култоргът майор Пугачов казал на госта:
— Не се безпокойте, гражданино началник, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.
Може да се започне направо с донесението на хирурга Брауде, командирован от централната болница в района на бойните действия.
Също така може да се започне с писмото на Яшка Кучен, санитарят от затворниците, който лежеше в болницата. Писмото беше написано с лявата ръка — дясното рамо на Кучен бе простреляно.
Или с разказа на доктор Потанина, която нищо не беше видяла и нищо не беше чула — била в отпуск, когато станали тези неочаквани събития. Именно това нейно отсъствие бе определено от следователя като фалшиво алиби, престъпно бездействие, както се нарича на езика на юристите.
Арестите през тридесетте години бяха арести на случайни хора. Това бяха жертви на измислената и страшна теория за разгарящата се класова борба в процеса на укрепването на социализма. Професорите, партийните кадри, военните, инженерите, селяните и трудещите се, с които бяха препълнени затворите по онова време, не притежаваха нищо положително освен може би личната си порядъчност, дори наивност — с една дума, такива качества, които по-скоро улесняваха работата на тогавашното „правосъдие“, отколкото я затрудняваха. Липсата на обща, обединяваща идея много отслабваше моралната устойчивост на арестантите. Те не бяха нито врагове на властта, нито държавни престъпници и когато умираха, така и не разбираха защо е трябвало да умрат. Самолюбието им, злобата им нямаше на какво да се опрат. Разединени, те умираха в бялата колимска пустиня — от глада, от студа, от многочасовата работа, от побоите и от болестите. Те веднага се научиха да не се застъпват един за друг, да не се поддържат. Точно към това се стремеше началството. Душите на оцелелите напълно се разлагаха, а телата им не притежаваха качествата, необходими за физическа работа.
След края на войната на тяхно място параходите един след друг докарваха репатрирани — от Италия, Франция, Германия направо към далечните североизточни земи.
След тях имаше много хора с други навици, придобити по време на войната — смели, способни да рискуват, вярващи единствено в оръжието. Командири и войници, летци и разузнавачи…
Лагерната администрация, свикнала с ангелското търпение и робската покорност на „троцкистите“, никак не се тревожеше и не очакваше нищо ново.
Новаците питаха оцелелите „аборигени“:
— Защо в стола си изяждате само чорбата и кашата, а хляба го занасяте в бараката? Защо не го ядете с чорбата, както се прави по цял свят?
Като се усмихваха с процепите на посинелите си усти и показваха разклатените си от скорбута зъби, местните жители отвръщаха на наивните новаци:
— След две седмици всеки от вас ще го разбере и ще прави същото.
Как да им разкажат, че те никога през живота си не са изпитвали истински глад, дългогодишен глад, който прекършва волята, и че не можеш да се пребориш със страстното желание, което те обзема — да продължиш процеса на хранене колкото може повече: да доядеш, да досмучеш с огромно блаженство своята дажба хляб в бараката с чаша гореща, безвкусна вода от разтопен сняг.
Ала не всички новаци поклащаха презрително глави и се отдалечаваха.
Майор Пугачов разбираше и нещо друго. Беше му ясно, че са ги докарали тук на смърт — да сменят тези живи трупове. Докараха ги през есента — зиме не могат да избягат; но през лятото дори и да не успеят да избягат, ще умрат поне свободни.
Мрежата на този едва ли не единствен за двадесет години заговор, се плетеше цяла зима.
Пугачов беше разбрал, че да оцелеят през зимата и след това да избягат ще могат само онези, които няма да работят на обща работа, в забоя. След няколко седмици труд в бригадата никой никъде не ще може да бяга.
Бавно, един след друг, участниците на заговора се уреждаха да работят вътре в лагера. Солдатов стана готвач, самият Пугачов — култорг, имаше фелдшер, двама бригадири, а опитният механик Ивашченко поправяше оръжието на охраната.