Бригадата, без да бърза, започна да се преоблича във военни униформи, да се запасява с продукти, с оръжие и с патрони.
Пугачов нареди за ядене да вземат само галети и шоколад. За сметка на това се натовариха с толкова оръжие и патрони, колкото можеха да носят.
Фелдшерът преметна през рамо чантата с аптечката за оказване на първа помощ.
Бегълците отново се почувствуваха войници.
Пред тях беше тайгата, ала нима тя е по-страшна от блатата на Стоход?
Стигнаха до шосето, Пугачов вдигна ръка и спря един камион.
— Слизай! — той отвори вратата на кабината.
— Ама аз…
— Слизай, ти казвам.
Шофьорът слезе. Зад волана седна лейтенантът от танковите войски Георгадзе, до него — Пугачов. Бегълците-войници се качиха отзад и камионът полетя.
— Тук като че ли имаше завой.
— Бензинът свърши!…
Пугачов изпсува.
Навлязоха в тайгата така, както човек се гмурка във вода — тутакси изчезнаха в огромната, мълчалива гора. Като се движеха по картата, те не губеха свидния път към свободата, крачеха напряко през повалени от бурите дървета със странна форма.
Дърветата на Север умираха легнали, като хората. Мощните им корени приличаха на исполински нокти на хищна птица, вкопчила се в камъните. От тези гигантски нокти надолу, към вечно замръзналата земя, се разклоняваха хиляди малки пипалца-израстъци. Всяко лято още малко вкочанена земя се размразяваше и във всеки сантиметър размекната пръст незабавно плъзваше и се закрепваше кафяв корен-пипало.
Дърветата тук достигаха зрелост на триста години, като бавно изправяха тежките си мощни тела върху тези слаби корени.
Повалените от бурите дървета падаха възнак, главите им бяха обърнати в една и съща посока и те умираха, легнали върху мекия, дебел слой мъх с яркорозов или зелен цвят.
Започнаха да се готвят за нощувка — бързо, привично.
Само Ашот и Малинин все не можеха да се успокоят.
— Какво има? — попита ги Пугачов.
— Абе, Ашот все се опитва да ми докаже, че Адам бил интерниран от рая в Цейлон.
— Как в Цейлон?
— Така казват при тях, при мохамеданите — рече Ашот.
— Ти какво, да не си татарин?
— Аз не — жена ми е татарка.
— Никога не съм го чувал — рече Пугачов с усмивка.
— Тъй де, и аз никога не съм — поде Малинин.
— Хайде, време е за сън!
Беше студено и майор Пугачов се събуди. Солдатов седеше, сложил автомата на коленете си, нащрек. Пугачов легна по гръб, намери с поглед Полярната звезда — любимата звезда на пешаците. Съзвездията тук бяха разположени не както в Европа, в Русия — картата на звездното небе беше леко разкривена и Голямата мечка се смъкваше към линията на хоризонта. В тайгата цареше строго мълчание; огромните възлести лиственици стояха далеч една от друга. Гората беше пълна с онази тревожна тишина, която е позната на всеки ловец. Този път Пугачов не беше ловец, а преследван звяр; за него горската тишина бе триж по-тревожна.
Това беше първата му нощ на свобода, първата свободна нощ след дългите страшни месеци и години, през които майор Пугачов бе носил тежкия си кръст. Лежеше и си спомняше как бе започнало онова, което сега минаваше пред очите му като криминален филм. Сякаш Пугачов така бе завъртял със собствената си ръка кинолентата на всичките си дванадесет живота, че вместо бавната, ежедневната смяна събитията се редуваха с невероятна скорост. И ето надписът „край“ — те са на свобода. Започна борбата, играта, животът…
Майор Пугачов си спомни немския лагер, откъдето бе избягал през 1944 година. Фронтът наближаваше града. Той работеше като шофьор на камион по поддържането на чистотата в огромния лагер. Спомни си как засили камиона и събори бодливата тел, как изтръгна побитите на бърза ръка стълбове. Изстрелите на часовите, виковете, бясното каране из града в различни посоки, зарязаният камион, как се промъкваше нощем към линията на фронта и срещата-разпит в Специалния отдел. Обвинението в шпионаж, присъдата — двадесет и пет години затвор.
Спомни си как при гладните, измъчени, съсипани руски войници в лагера идваха емисарите на Власов с неговия „Манифест“.
— Вашата власт отдавна се е отрекла от вас. В нейните очи всеки пленник е предател — казваха власовците.
И вадеха московските вестници със заповедите, с речите.
Пленниците и преди бяха чували за това. Не случайно само руснаците не получаваха колети. Французите, американците, англичаните — пленниците от всички националности — получаваха колети и писма, имаха си свои землячества, другаруваха; руснаците си нямаха нищо освен глада и злобата срещу всичко на този свят. Нищо чудно, че много военнопленници от немските лагери попълваха редиците на „Руската освободителна армия“.