Мери Шели
Последният човек
Роман за пандемия и апокалипсис през 21 век
Въведение
Посетих Неапол през 1818 г. На 8 декември същата година със спътника ми прекосихме залива, за да обиколим разпръснати по брега на Бая старини. Бистрите, искрящи води на спокойното море покриваха отломките на древни римски вили, които бяха преплетени с водорасли и осветени в диамантени краски от слънчевите лъчи; синята и кристалночиста стихия беше като онази, по която Галатея навярно се е плъзгала в седефената си колесница или пък Клеопатра е избрала вместо Нил за път на фантастичната си флотилия. Въпреки че беше зима, атмосферата бе почти пролетна и жизнерадостната топлина пробуди онази кротка наслада, която е съдбата на всеки пътешественик, бавещ се в нежеланието си да се откъсне от спокойните заливи и сияйните носове на Бая.
Посетихме така наречените Елисейски полета и Аверно и се скитахме сред редица разрушени храмове, бани и класически кътчета, а накрая навлязохме в тъмната пещера на Сибила от Куме. Нашите lazzeroni2 носеха факли, които горяха в мътно червено из мрачните подземни проходи, чиято тъма ги обграждаше жадно, сякаш желаеше да погълне още и още от светлината. Минахме покрай естествена арка, водеща към втора кухина, и попитахме дали не може да влезем и там. Водачите ни посочиха отражението на факлите във водата, която покриваше земята, оставяйки ни сами да направим нужното заключение, но добавиха, че е жалко, тъй като тя води до пещерата на Сибила. Любопитството и възторгът ни бяха стимулирани от това обстоятелство и настояхме да опитаме да премием. Както често се случва в преследването на подобни начинания, трудностите намаляха при по-обстоен оглед. От всяка страна на влажната пътека открихме „суха земя за нозете ни“3. Накрая пристигнахме в просторна, изоставена тъмна пещера, за която нашите lazzeroni ни бяха уверили, че е Пещерата на Сибила. Бяхме значително разочаровани, но въпреки това я огледахме внимателно, сякаш нейните празни скалисти стени все още криеха следи от небесен посетител. От едната страна имаше малък отвор.
— Накъде води той? — попитахме. — Може ли да преминем през него?
— Questo pot, no — отвърна дивакът, който държеше факлата, — може да се продължи само за кратко разстояние и никой не го прави.
— Аз все пак ще пробвам — каза спътникът ми, — той може би води до истинската пещера. Сам ли да тръгна, или ще ме придружиш?
Изявих готовност да продължа, но нашите водачи възразиха срещу това действие. С голяма словоохотливост, на техния роден неаполитански диалект, с който ние не бяхме добре запознати, те ни казаха, че там бродят духове, че таванът ще се срине, че отворът е твърде тесен, за да ни допусне, че вътре има дълбока яма, пълна с вода, и може да се удавим. Приятелят ми прекрати тирадата, грабвайки факлата на водача, и продължихме сами.
Проходът, който първоначално едва ни допускаше, бързо се стесни и сниши още повече; бяхме се навели почти двойно, но въпреки всичко продължихме да си проправяме път през него. Най-накрая навлязохме в по-широко пространство и ниският таван се издигна, но тъкмо когато приветствахме тази промяна, факлата ни бе изгасена от струя въздух и се озовахме в пълен мрак. Водачите носят със себе си материали за подхранване на огъня, но ние нямахме такива — единственият изход бе да се върнем оттам, откъдето бяхме дошли. Опипахме разширеното пространство, за да намерим входа, и след известно време ни се стори, че сме успели. Но това се оказа втори проход, който явно се изкачваше. Неговият край беше като предния, но нещо, наподобяващо лъч — не можехме да кажем откъде идваше — хвърляше съвсем бледа светлина в пространството. Очите ни постепенно привикнаха с този сумрак и видяхме, че няма директен проход, който да ни отведе напред, ала бе възможно да се покатерим от едната страна на пещерата до нисък сводест вход на върха, който обещаваше по-лек път, откъдето и открихме, че идва светлината. Със значителна трудност се изкачихме горе и достигнахме друг проход, още по-ярко осветен, и това доведе до още едно изкачване, подобно на предното.
След поредица от такива изкачвания, които извършихме единствено благодарение на нашата решителност, достигнахме широка пещера със сводест, куполообразен таван. Един отвор по средата допускаше небесна светлина, но той бе обрасъл с бодливи храсти и шубраци, които закриваха деня като с воал и придаваха тържествен религиозен оттенък на помещението. То беше просторно и почти кръгло, а в единия му край имаше нещо като каменна скамейка с размерите на гръцка кушетка. Единственият признак на живот тук бе изящният снежнобял скелет на коза, която, навярно пасейки на хълма отгоре, не бе забелязала отвора и бе паднала в него с главата напред. Сигурно бяха изминали векове от този инцидент и разрухата, която той бе оставил горе, вече бе възстановена от растежа на растителност през стотиците лета.