Тънка преграда заобикаляше градината на къщата, която, с ниския си покрив, сякаш се подчиняваше на величието на природата и се снижаваше насред древните останки от забравени времена. Цветя, децата на пролетта, красяха градината и прозорците; насред смирението имаше атмосфера на елегантност, която загатваше за изящния вкус на обитателя. С туптящо сърце влязох в заграждението; докато стоях на входа, чух нейния глас, напевен както винаги, и преди да я видя, той ме увери в благосъстоянието ѝ.
След миг се появи и Пердита; тя стоеше пред мен в бодрия разцвет на женствеността, променена, но и същата като планинското момиче, което бях оставил. Очите ѝ не можеха да бъдат по-дълбоки, отколкото в детството, нито лицето ѝ по-изразително, но образът ѝ беше изменен и усъвършенстван; интелигентността се бе установила на челото ѝ; когато тя се усмихваше, лицето ѝ бе разкрасено от най-нежната чувствителност, а ниският ѝ, променен глас сякаш бе настроен с любов. Тялото ѝ бе оформено в най-женствените пропорции; тя не беше висока, но планинският ѝ живот бе дал свобода на нейните движения, така че леките ѝ стъпки едва се чуваха, когато краката ѝ докосваха земята, докато тя преминаваше пъргаво през коридора, за да ме посрещне. Когато се бяхме разделили, аз я бях притиснал в пазвата си с несдържана топлина; срещнахме се отново и нови чувства се пробудиха; щом всеки зърна другия, детството премина пред нас, сякаш бяхме пораснали актьори на тази променлива сцена. Този антракт бе продължил само секунда; потокът от близост и естествени чувства, които бяха възпрени, отново връхлетя с пълна силна в сърцата ни и с най-нежната емоция ние набързо потънахме в прегръдките си.
Когато този изблик на бурни чувства приключи, с успокоени мисли седнахме заедно и заприказвахме за миналото и настоящето. Намекнах за студенината на нейните писма; но броените минути, които бяхме прекарали заедно, ми разкриха достатъчно причината за това. В нея се бяха пробудили нови чувства, които тя не бе способна да изрази писмено на онзи, когото познаваше само от детство; но се срещнахме отново и близостта ни беше възродена, сякаш нищо не се бе намесило, за да я прекъсне. Аз описах подробно събитията от пребиваването ми в чужбина и след това я разпитах относно промените, които бяха настъпили у дома, причините за отсъствието на Ейдриън и усамотения ѝ живот.
Сълзите, които се изляха от очите на сестра ми, когато споменах нашия приятел, и нейната напрегната руменина сякаш потвърждаваха истинността на разказите, които бяха стигнали до мен. Но техният смисъл беше твърде ужасен, за да приема мигновено подозренията си за достоверни. Наистина ли цареше хаос в несравнимата мислена вселена на Ейдриън, наистина ли лудостта бе разпръснала добре снабдените легиони и той вече не беше господар на собствената си душа? Любими приятелю, този зъл свят не беше годен за твоя нежен дух; ти отстъпи управлението му на лъжливата човешка природа, която още преди зимата го лиши от листата му и оголи треперещата му жизненост пред пагубното отношение на най-грубите ветрове. Дали тези нежни очи, тези „канали на душата“ са загубили смисъла си, или пък единствено в погледа им се разкрива ужасната история за умопомрачението им? Дали този глас вече не „говори с най-красноречива музика?“12 Ужас, безкраен ужас! Закривам очи от страх от промяната и бликащите сълзи свидетелстват за моето съчувствие към тази невъобразима разруха.
В изпълнение на молбата ми Пердита подробно описа мрачните обстоятелства, довели до това събитие.
Откровеният и неподозрителен ум на Ейдриън, надарен с всяка природна благодат и с превъзходни сили на интелекта, неопорочен от сянката на недостатъците (освен ако неговата безстрашна независимост на мисълта не се тълкува като такъв), беше отдаден, дори като жертва на жертвоприношението, на любовта си към Евадна. Той ѝ бе поверил да закриля съкровищата на душата му, стремежите му към съвършенство и плановете му за усъвършенстване на човечеството. Когато мъжествеността му започнала да изгрява пред него, неговите планове и теории, изцяло непроменени от лични и благоразумни мотиви, придобили нова мощ от силите, които той почувствал, че се зараждат в него; и любовта му към Евадна се вкоренила дълбоко, тъй като всеки ден той ставал все по-уверен, че пътят, който следва, е пълен с трудности и че той трябва да търси наградата си не в аплодисментите или благодарността на своите събратя, и още по-малко в успеха на плановете си, а в одобрението на собственото си сърце и в нейната любов и съчувствие, които трябвало да облекчат всяка мъка и да възмездят всяка жертва.