Останалото съдържание на пещерата се състоеше от купчини листа, парчета дървесна кора и бяла влакнеста материя, наподобяваща вътрешната част на качулката, покриваща зърната на неузряла царевица. Бяхме изтощени от премеждията ни по пътя към това място и се настанихме на каменната кушетка, а до ушите ни долетяха звуци от подрънкващи над нас овчи камбанки и викове на овчарче.
Най-накрая приятелят ми, който бе взел няколко от разпръснатите по пода листа, възкликна: „Това е пещерата на Сибила; това са Сибилени листа!“4 При по-внимателен оглед открихме, че всички листа, кори и други материи бяха изписани с писмени знаци. Това, което ни се стори още по-изненадващо, бе, че тези надписи бяха на различни езици, някои непознати на моя спътник; имаше древен халдейски и египетски йероглифи, стари колкото пирамидите. Още по-странно бе, че някои бяха модерни диалекти на английски и италиански. Не можехме да разчетем много на слабата светлина, но находката ни, изглежда, съдържаше пророчества, обстойни разкази за изминали събития и добре познати в днешно време имена; многобройни тържествени и скръбни възклицания за победи и загуби бяха отбелязани на оскъдните страници. Това несъмнено бе пещерата на Сибила: не точно както Вергилий я описва, но цялата земя наоколо беше разтърсвана от толкова много земетресения и вулканични изригвания, че промяната не бе учудваща, въпреки че следите от разрухата бяха заличени от времето. Съхранението на тези листа вероятно се дължеше на инцидента, който бе затворил входа на пещерата, и на бързо растящата растителност, която бе направила единствения отвор непроницаем за бурите. Набързо подбрахме онези листа, чиито надписи поне един от двама ни можеше да разбере, и след това, натоварени със съкровището ни, се сбогувахме с мрачната пещера и след много премеждия успяхме да се завърнем при водачите ни.
По време на престоя ни в Неапол често се връщахме до пещерата, като понякога прекосявахме сами осветеното от слънцето море, и всеки път прибавяхме още листа към запасите ни. Оттогава, когато обстоятелствата го позволяват и настроението ми не е пречка, съм се заела с дешифрирането на тези свещени останки. Техният смисъл, чуден и красноречив, често ми се е отблагодарявал за труда, утешавал ме е в скръбта ми и е вълнувал въображението ми до дръзки висини чрез необятността на природата и човешкото съзнание. За известно време усилията ми не бяха самотни, но това време отмина и тяхната сладка награда е изгубена за мен, заедно с избрания и несравним спътник на моите мъки.
Предоставям на читателите последните ми открития от крехките Сибилени страници. Те бяха разхвърлени и несвързани и аз бях длъжна да добавя връзки между тях и да моделирам работата ѝ в последователна форма. Но същността им се основава на истините, съдържащи се в тези поетични рапсодии, и на божествената интуиция, с която девойката от Куме се е сдобила от небесата.
Често съм размишлявала върху предмета на нейните стихове и върху английския им превод от латински. Понякога си мисля, че колкото и да са неясни и хаотични, те дължат днешната си форма на мен, техния дешифратор. Както, ако дадем на друг художник фрагменти от мозаечното копие на Рафаеловото Преображение Христово в „Свети Петър“, той би ги съединил във форма, повлияна от собствените му специфичен ум и талант. Без съмнение, в моите ръце листата на Сибила от Куме са претърпели преиначаване и смаляване на значението и достойнствата им. Единственото ми извинение, задето ги преобразих така, е, че в непокътнатото им състояние те бяха неразгадаеми.
Трудът ми разведри дълги часове на самота и ме отведе от свят, който бе извърнал доброто си лице от мен, в друг, горящ с въображение и сила. Дали читателите ми ще попитат как съм могла да намеря утеха в този разказ за страдания и пагубни промени? Това е една от мистериите, присъщи на човешката природа, която има пълна власт над мен и от чието влияние аз не мога да избягам. Признавам, че не съм останала безразлична към развоя на тази история и че съм била потисната, даже съм агонизирала в някои моменти от разказа, преписани дословно от материалите ми. И все пак такава е човешката природа, че вълнението на ума ми бе ценно и въображението, този художник на бурята и земетресението, или по-лошо — на бушуващите и разрушителни човешки страсти, олекоти моята истинска мъка и безкрайни съжаления, като облече тези фиктивни страдания в онази идеализация, която отнема смъртното жило от болката.