Разходих се настрана от тях. Ако възторгът на признатите чувства беше техен, то аз се наслаждавах на възстановена надежда. Погледнах кралските кули на Уиндзор. Висок е зидът и здрава преградата, които ме делят от моята Звезда на красотата17. Но не и непроходими. Тя не ще бъде негова. Още няколко години прекарай в твоята родна градина, прелестно цвете, докато с труд и време не придобия правото да те откъсна. Не се отчайвай, нито отчайвай мен! Какво трябва да сторя сега? Първо трябва да потърся Ейдриън и да го върна при нея. Търпение, нежност и неуморна обич ще го повикат обратно, ако е вярно това, което казва Реймънд, че той е луд; сила и смелост ще го спасят, ако е несправедливо затворен.
След като влюбените и аз отново се събрахме, вечеряхме заедно в беседката на Пердита. Наистина беше приказна вечеря; та макар и въздухът да бе подсладен от мириса на плодове и вино, никой от нас нито яде, нито пи — дори красотата на нощта остана незабелязана; възторгът им не можеше да бъде засилен от външни обстоятелства, а пък аз бях обгърнат от мечтание. Около полунощ Реймънд и аз се сбогувахме със сестра ми, за да се върнем в града. Той беше целият изпълнен с радост; откъслеци от песни се отронваха от устните му; всяка мисъл в ума му, всеки предмет около нас блестеше под лъчите на радостта му. Обвини ме в меланхолия, в лошо настроение и завист.
— Не е така — казах аз, — макар че признавам, че мислите ми не са така приятно заети, както твоите. Обеща да подпомогнеш посещението ми при Ейдриън; призовавам те да изпълниш дадената си дума. Не мога да се задържам тук; копнея да успокоя — навярно и да излекувам болестта на моя първи и най-добър приятел. Веднага трябва да замина за Дънкелд.
— Ти, нощна птицо — отговори Реймънд, — какво затъмнение хвърляш върху светлите ми мисли, принуждавайки ме да си спомням за онази мрачна разруха, която стои в мисловна пустош, по-непоправима от отломка на изсечена колона в обрасло с плевели поле. Мечтаеш, че ще можеш да го възстановиш? Дедал никога не е извивал тъй безизходен лабиринт около Минотавъра, какъвто лудостта е оплела около поробения разум на Ейдриън. Нито ти, нито който и да е друг Тезей може да се провре през лабиринта, за който навярно някоя жестока Ариадна има нишка.
— Намекваш за Евадна Займи, но тя не е в Англия.
— И да беше — каза Реймънд, — не бих я посъветвал да го вижда. По-добре той да се разпадне в абсолютно умопомрачение, отколкото да стане жертва на системното безумие на похабена любов. Дългата продължителност на болестта му навярно е изтрила от съзнанието му всички следи от нея; и по-добре те никога повече да не бъдат поставяни. Ще го намериш в Дънкелд; благ и послушен, той се скита по хълмовете и в гората или седи до водопада, слушайки го. Сигурно ще го видиш тъй — в косата му са преплетени диви цветя — очите му изпълнени с непроследим смисъл — с грохнал глас — тялото му, отслабнало като сянка. Той откъсва цветя и плевели и изплита венци от тях, или пуска жълти листа и парченца кора по потока, радвайки се на тяхната безопасност или ридаейки по тяхната разруха. Самият спомен ме съкрушава. За бога! Първите сълзи, които съм пролял от детството насам, бликнаха, попарвайки очите ми, когато го видях.
Не беше необходим този последен разказ, за да ме подтикне да го посетя. Единствено се чудех дали да не се опитам да се видя отново с Идрис, преди да замина. Това колебание беше разрешено на следващия ден. Рано сутринта Реймънд дойде при мен; бе пристигнала вест, че Ейдриън е тежко болен и изглежда невъзможно отслабващата му сила да преодолее болестта.
— Утре — каза Реймънд — майка му и сестра му тръгват за Шотландия, за да го видят за последен път.