През първата година от брака им Пердита дари Реймънд с прекрасно момиче. Любопитно беше да се проследи в този миниатюрен модел чертите на баща му. Същите полунадменни устни и победоносна усмивка, същите интелигентни очи, същото чело и кестенява коса; самите ѝ ръце и тънки пръсти наподобяваха неговите. Колко скъпа бе тя на Пердита! С течение на времето аз също станах баща и малките ни галеници, наша радост и възторг, породиха хиляда нови и възхитителни чувства.
Така изминаха години, непроменливи години. Всеки месец довеждаше своя наследник, всяка година — по една, подобна на отминалата; животът ни наистина беше въплъщение на онази красива мисъл на Плутарх, че „душите ни имат естествена склонност към любовта, раждайки се, за да обичат толкова, колкото и да чувстват, да разсъждават, да разбират и помнят“. Говорихме за промяна и дейни начинания, но пак оставахме в Уиндзор, неспособни да нарушим очарованието, което ни привързваше към уединения ни живот.
А и сега, когато децата ни създаваха работа, намирахме оправдания за безделието си с идеята, че ги възпитаваме за едно по-великолепно поприще. Най-накрая нашето спокойствие бе нарушено и ходът на събитията, който в продължение на пет години бе протекъл в притихнало спокойствие, беше смутен от нарушители и препятствия, които ни събудиха от приятния ни сън.
Трябваше да бъде избран нов лорд-протектор на Англия и по молба на Реймънд се отправихме към Лондон, за да станем свидетели и дори да участваме в изборите. Ако Реймънд се бе оженил за Идрис, този пост щеше да бъде неговият мост към по-висш сан и желанието му за власт и слава щеше да бъде увенчано докрай. Той бе заменил скиптър за лютня, кралство за Пердита.
Дали размишляваше върху това, докато пътувахме към града? Наблюдавах го, но не можех да преценя. Той беше особено весел, играейки с детето си и обръщайки се, за да се пошегува с всяка изречена дума. Навярно правеше това, понеже бе видял облака над Пердита. Тя се опита да се развесели, но очите ѝ от време на време се пълнеха със сълзи и гледаше замислено Реймънд и момичето си, сякаш се боеше, че ще ги сполети някакво зло. И така се чувстваше. Предчувствие за нещастие бе надвиснало над нея. Тя се наведе през прозореца, гледайки към гората и кулите на замъка, и когато разни предмети ги скриха от полезрението ѝ, страстно възкликна:
— Пейзажи на щастие! Пейзажи, свещени за преданата любов, кога ли ще ви видя отново! И когато ви видя, ще бъда ли все още любимата и радостна Пердита, или ще бъда с разбито сърце и изгубена, скитаща се сред вашите горички, призрак на това, което съм!
— О, глупаче — извика Реймънд, — върху какво размишлява твоята главичка, че изведнъж си станала толкова внушително мрачна? Горе главата или ще те заведа при Идрис и ще повикам Ейдриън в каретата, който, както виждам по неговите жестове, споделя доброто ми настроение.
Ейдриън беше на кон; той яздеше до каретата и неговата веселост, в допълнение към тази на Реймънд, разсея меланхолията на сестра ми. Вечерта влязохме в Лондон и отидохме в нашите жилища близо до Хайд Парк.