Тя бе необикновено същество и също като мен бе наследила много от особеностите на баща ни. Лицето ѝ бе изразително, очите ѝ не бяха просто тъмни, а непроницаемо дълбоки; човек като че ли откриваше едно след друго пространства в нейния интелектуален поглед и усещаше, че душата, която им принадлежи, обхваща цяла вселена от познания. Тя беше бледа и хубава и златистата ѝ коса се струпваше на челото ѝ, а наситеният ѝ цвят контрастираше с живия мрамор отдолу. Грубата ѝ селска рокля, макар и явно неприсъща на изяществото, което лицето ѝ излъчваше, по някакъв странен начин ѝ подхождаше. Тя бе като една от светиите на Гуидо, с небесен рай в сърцето и погледа ѝ, тъй че, като я зърнеше човек, мислеше единствено за онова, което се крие в нея, а облеклото и дори изражението бяха второстепенни на ума, който сияеше на лицето ѝ.
И въпреки че бе прекрасна и изпълнена с благородни чувства, бедната ми Пердита6 (това е чудноватото име, което сестра ми бе получила от умиращия ѝ родител) не бе изцяло свята по природа. Маниерите ѝ бяха студени и сдържани. Да бе отгледана от онези, които я обичаха, може би щеше да е различна, но пренебрегвана и нежелана, тя отвръщаше на добри намерения с недоверие и мълчание. Бе покорна към онези, които имаха власт над нея, но вечен облак витаеше над главата ѝ. Тя изглеждаше сякаш очакваше враждебност от всеки, който я доближеше, и действията ѝ бяха повлияни от същото чувство. Цялото време, с което разполагаше, Пердита прекарваше в уединение. Скиташе до най-непосещаваните места и изкачваше опасни висини, за да се обгърне в самота на онези пусти места. Прекарваше дълги часове, кръстосвайки горските пътеки, сплитайки гирлянди от цветя и бръшлян или наблюдавайки потрепването на сенките и проблясъците на листата. Понякога сядаше до някой поток и докато мислите ѝ се успокояваха, хвърляше цветя и камъчета във водата, гледайки ги как плават и потъват, или пък пускаше лодки от дървесни кори и листа, с перо за платно, и напрегнато наблюдаваше как плават насред бързеите и плитчините на потока. Междувременно дейното ѝ въображение изплиташе хиляди комбинации — тя мечтаеше „за страшни случки по море и суша“7, губеше се блажено в създадените от нея пътешествия и с неохотен дух се връщаше към скучните събития от обикновения живот.
Немотията бе облакът, прикриващ нейните превъзходства, и всичко добро у нея като че ли щеше да загине от липсата на искрената роса на любовта. Тя дори не притежаваше същото предимство, което имах аз, да таи спомени за родителите ни. Придържаше се към мен, брат ѝ, единствения ѝ приятел, но близостта ѝ с мен само допринасяше за отвращението, което настойниците ѝ изпитваха към нея, и те преувеличаваха всяка грешка в престъпление. Ако беше отгледана в онази среда, която по природа прилягаше на крехкия ѝ ум и характер, тя щеше да е обект дори на възхищение, понеже добродетелите ѝ бяха толкова видни, колкото бяха и недостатъците ѝ. Онзи гений, облагородил бащината ѝ кръв, бе създал нейната; възвишен поток течеше из нейните вени; мошеничество, злоба или подлост бяха противоположностите на нейната природа; нейното изражение, когато бе озарено от любезно чувство, можеше да принадлежи на кралица на народите; очите ѝ бяха умни; погледът — безстрашен.
Въпреки че в обстоятелствата и характера си ние бяхме сходно отхвърлени от нормалните форми на социално общуване, помежду ни имаше и голяма разлика. Аз винаги се нуждаех от стимула на дружбата и хвалбата. Пердита си бе самодостатъчна. Независимо от беззаконните ми навици, характерът ми бе обществен, а нейният беше на отшелник. Прекарвах живота си насред материалната действителност, а тя — в бленуване. Може дори да се каже, че аз обичах враговете си, тъй като, предизвиквайки емоции у мен, те някак ме даряваха с радост. Пердита не харесваше дори приятелите си, задето пречеха на мечтателните ѝ настроения. Всички мои чувства, даже тържествените и триумфалните, се превръщаха в горчивини, ако нямаше с кого да ги споделя, а Пердита дори и в радостта избягваше в уединение и можеше да прекара дни, без да разкрива емоциите си или да търси сходни чувства в лицето на другиго. Нещо повече — тя можеше да обича и да размишлява с нежност за погледа и гласа на неин приятел, и в същия миг държанието ѝ да изразява най-студена сдържаност. За нея физически усещания се превръщаха в дълбоки чувства и тя никога не ги изразяваше, докато не бе обединила собствени си представи за външния свят с онези, които бяха породени в съзнанието ѝ. Тя бе като плодовита почва, която поглъща въздуха и росите небесни и отново ги изкарва на светлина в най-прекрасните форми на плодове и цветя, но и често бе тъмна и необработена като същата почва, разровена и наново засята с незабележими зърна.