Бавно започна да се съвзема; накрая като някой, който е бил под въздействието на отрова, вдигна глава над изпаренията от треска и страст, към неподвижната атмосфера на спокоен размисъл. Той бил размишлявал върху посоката, по която е най-добре да се поеме. Беше поразен от времето, което изминало, откакто лудостта, а не някакъв разумен порив, бе започнала да ръководи действията му. Беше изминал месец и през това време не беше виждал Евадна. Нейната власт, която бе свързана с малко от трайните емоции на сърцето му, бе силно повяхнала. Той вече не бил неин роб — не бил неин любовник: нямало да я вижда повече и с пълното си завръщане заслужил доверието на Пердита.
И все пак, точно когато взел това решение, във въображението му изникнал окаяният дом на гръцкото момиче. Дом, който от благородни и възвишени принципи тя отказала да замени за друг, по-разкошен. Той мислел за великолепието на нейното положение и външност, когато я бе срещнал за първи път; мислел за нейния живот в Константинопол, съпроводен от всички подробности на ориенталско величие; за настоящата ѝ немотия, ежедневния ѝ тежък труд, самотното ѝ състояние, избледнелите ѝ, поразени от глад бузи. Състрадание набъбнало в гърдите му; трябвало да я види още веднъж; той щял да измисли някакъв план за възстановяването ѝ в обществото, за да може да се радва на предишната си титла; след това, в реда на нещата, тяхната раздяла щяла да последва.
Отново си помислил как през този дълъг месец бе странил от Пердита, бягайки от нея като от жилото на собствената си съвест. Но сега бил буден; всичко това трябвало да бъде поправено и бъдещата преданост щяла да изтрие спомена за това единствено петно върху спокойствието на техния живот. Той станал бодър, когато помислил за това, и трезво и решително начертал стъпките, които щял да предприеме. Спомнил си, че бе обещал на Пердита да присъства точно тази вечер (19 октомври, годишнина от избора му за протектор) на празник, организиран в негова чест. Ако този празник се окажел щастлив, това щяло да е добра поличба за бъдещите им години. Първо щял да посети Евадна; нямало да остава, но ѝ дължал някакво обяснение, някакво обезщетение за дългото си и внезапно отсъствие; а сетне — напред към Пердита, към забравения свят, към задълженията на обществото, великолепието на титлата, насладата от властта.
След събитията, описани на предходните страници, Пердита беше размишлявала върху пълната промяна във вида и поведението на Реймънд. Тя бе очаквала свобода в общуването и завръщане към онези навици на любящите отношения, които бяха радостта в нейния живот. Но Реймънд не се бе включил в нито едно от нейните развлечения. Той извършвал дневните си дела отделно от нея; излизал, а тя не знаела къде. Болката, причинена от това разочарование, била мъчителна и дълбока. Пердита я възприемала като измамен сън и се опитвала да отмести съзнанието си от нея; но подобно на ризата на Нес32, тя прилепнала към плътта ѝ и с остра болка разяждала нейната жизнена сила. Пердита притежаваше това (макар че подобно твърдение може да изглежда като парадокс), което принадлежи на малцина — способност за щастие. Нейната деликатна структура и творческо въображение я правеха особено податлива на блажени емоции. Преливащата топлина на сърцето ѝ, превръщайки любовта в растение с дълбок корен и величествен растеж, бе настроила цялата ѝ душа към възприемането на щастие, когато тя бе открила в Реймънд всичко, което можеше да разкраси любовта и да задоволи въображението ѝ. Но ако чувството, върху което бе основано зданието на нейното съществуване, станеше обикновено, след като е било споделено, ако безкрайната поредица от внимание и достойни дела е пречупена и вселената на неговата любов — откъсната от нея, то щастието трябва да си отиде и да бъде заменено с неговата противоположност. Същите особености на нейния характер превръщаха тъгата ѝ в агония; нейното въображение ги увеличаваше, чувствителността ѝ я правеше винаги открита за повторния им удар; любовта постави отровата в жилото, пронизващо сърцето ѝ. В скръбта ѝ нямаше нито подчинение, нито търпение, нито себеотрицание; тя се бореше с нея, страдаше под нейната тежест и съпротивата ѝ правеше всеки спазъм по-остър. Отново и отново се завръщаше мисълта, че той обича друга. Пердита бе справедлива към Реймънд; вярваше, че той изпитва нежна привързаност към нея; но дайте нищожна награда на този, който в лотария, определяща живота му, е разчитал на притежанието на десетки хиляди, и тази печалба ще го разочарова повече, отколкото ако не бе получил нищо. Привързаността и приятелството на Реймънд може да са безценни; но отвъд тази обич, прегърнато по-дълбоко от приятелството, беше невидимото съкровище на любовта. Вземете сумата в нейната цялост и никоя аритметика не може да изчисли нейната стойност; извадете от нея най-малката част, дайте ѝ само името на частите, разделете я на градуси и секции и като монета на магьосник, това безценно злато ще се превърне в най-гнусно вещество. Има смисъл в очите на любовта; ритъм в гласа ѝ, сияние в усмивката ѝ, чийто магически талисман може да е собственост само на един; духът ѝ е първичен, същността ѝ единична, божествеността — едно цяло. Сърцата и душите на Реймънд и Пердита се бяха смесили като две планински ручейчета, които се съединяват в спускането си, шептящи и искрящи, преливат над блестящи камъчета до грейнали цветя; но ако единият изостави първоначалната си посока или пък е препречен от задушаващо препятствие, то другият се свива в изменените си брегове. Пердита усещаше отслабването на прилива, който подхранваше живота ѝ. Неспособна да понесе бавното увяхване на надеждите си, тя внезапно създаде план, решавайки да прекрати веднага периода на нещастие и да доведе до щастливо заключение последните пагубни събития.