Май месец пристигна преди тях: сезонът бе покрил горските дървета с листа и пътеките им с хиляди цветя. Бяхме уведомени за намерението им на предния ден; и рано сутринта Пердита пристигна с дъщеря си. „Реймънд ще дойде скоро“, рече тя; бил задържан по работа. След разказа на Ейдриън очаквах да я заваря тъжна, но напротив, тя се появи в най-приповдигнато настроение: вярно, беше отслабнала, очите ѝ бяха някак празни, а бузите ѝ хлътнали, макар и обагрени от ярък блясък. Тя бе въодушевена, че ни вижда; помилва децата ни, похвали техния растеж и напредък; Клара също бе радостна да се срещне отново с младия си приятел Алфред; всякакви детски игри започнаха, в които се включи и Пердита. Тя сподели своето веселие с нас и докато се забавлявахме на терасата на замъка, сякаш не би могла да се събере по-щастлива и по-малко посърнала от грижи компания.
— Тук е по-добре, мамо — рече Клара, — отколкото да сме в онзи мрачен Лондон, където често плачеш и никога не се смееш както сега.
— Тихо, малко глупаче — отвърна майка ѝ, — и помни, че всеки, който спомене Лондон, бива изпратен в Ковънтри за един час.
Скоро след това пристигна Реймънд. Той не се включи както обикновено в игривото настроение на останалите; но захващайки разговор с Ейдриън и мен, ние постепенно се отделихме от другите и само Идрис и Пердита останаха с децата. Реймънд говореше за новите си сгради и за плана му за учреждение за по-добро образование на бедните; както винаги, Ейдриън и той започнаха да спорят и времето се изниза неусетно.
Събрахме се отново с наближаването на вечерта и Пердита настоя да прибегнем към музика. Каза, че иска да ни покаже последното ѝ постижение, понеже, откакто бе в Лондон, тя се бе съсредоточила върху музиката и пееше, без особена сила, но с голяма доза сладост. Не ни позволи да избираме друго освен безгрижни мелодии; и всички опери на Моцарт бяха призовани на помощ, за да изберем най-вълнуващите негови арии. Сред останалите превъзходни качества на музиката на Моцарт, тя, повече от всяка друга, притежава усещането, че произлиза от сърцето; навлизаш в изразените от него страсти и се пренасяш с мъка, радост, гняв или смущение там, където той, господарят на нашата душа, избере де те всели. В продължение на известно време духът на веселието беше жив, но накрая Пердита се оттегли от пианото, тъй като Реймънд се бе присъединил към триото Taci ingiusto core33 от Дон Жуан, чиято подла молба бе смекчена от Реймънд до нежност и развълнува сърцето на Пердита със спомени за промененото минало; това беше същият глас, същият тон, същите звуци и думи, които тя често бе приемала преди като любовна почит към нея — ала вече не беше така; и тази хармония от звуци в несъответствие с техния израз я прободе с разкаяние и отчаяние. Скоро след това Идрис, която свиреше на арфата, подхвана онази пламенна и печална ария от Фигаро, „Porgi, amor, qualche ristoro“34, в която изоставената графиня оплаква промяната на невярната Алмавива. Духът на нежна скръб е съживен от тези тонове; и сладкият глас на Идрис, подкрепян от печалните акорди на нейния инструмент, допринасяше към смисъла на думите. По време на прочувствения призив, с който арията приключва, едно сподавено ридание привлече вниманието ни към Пердита, прекъсването на музиката я съвзе, тя хукна вън от залата, а аз я последвах. Отначало тя сякаш искаше да ме избегне; сетне, поддавайки се на моя искрен разпит, се хвърли на врата ми и зарида на глас:
— Още веднъж — извика тя, — още веднъж на приятелските ти гърди, любими братко, може ли изгубената Пердита да излее скръбта си? Бях си наложила обет за мълчание и от месеци го пазя. Неправилно постъпвам, задето плача сега, и още по-грешно е да давам израз на скръбта си. Няма да говоря! Достатъчно е да знаеш, че съм нещастна, достатъчно е да знаеш, че цветният воал на живота е разкъсан, че седя завинаги забулена в мрак и отчаяние, че скръбта е моя сестра, вечното ридание мой приятел!