Едно от момчетата, вбесено от моята намеса, прободе страната ми с щика си и аз паднах в безсъзнание. Тази рана вероятно ще съкрати живота ми разрушавайки едно тяло, слабо само по себе си. Но аз ще съм доволен да умра. В Гърция научих, че един човек в повече или в по-малко е от малко значение, докато има човешки тела, които да запълват изтънелите войнишки редици; и че самоличността на човек може да бъде пренебрегната, стига войсковият списък да съдържа пълните си бройки. Всичко това има различно въздействие върху Реймънд. Той е в състояние да размишлява върху идеала на войната, докато аз съм чувствителен единствено към нейната действителност. Той е войник, генерал. Той може да въздейства на кръвожадните бойни кучета, а пък аз напразно се съпротивлявам на техните склонности. Причината е проста. Бърк е казал, че „всички тела, които биха ръководили, трябва също в значителна степен да следват“42. Не мога да следвам; защото не споделям мечтите им за клане и слава — да следва и да води в това поприще е естествената склонност на съзнанието на Реймънд. Той винаги е победоносен и ръководи справедливо, като в същото време печели върховно име и позиция за себе си, за да осигури свобода, а вероятно и разширена империя, на гърците.
Умът на Пердита не беше успокоен от тази история. „Той — помисли си — може да бъде велик и щастлив без мен. Само да имах някакво занимание! Бих ли могла да натоваря някой неопитен кораб с всичките си надежди, сили и желания и да го пусна в океана на живота — насочен към някаква постижима точка, с амбицията или удоволствието на руля! Но неблагоприятни ветрове ме задържат на брега; като Одисей седя на брега на водата и ридая. Но моите хладнокръвни ръце не могат нито да отсичат дърветата, нито да изглаждат дъските.“ Под влиянието на тези мрачни мисли, повече от всякога тя се влюби в скръбта. И все пак присъствието на Ейдриън беше за добро; той веднага наруши спазвания закон за мълчание относно Реймънд. Отначало сестра ми се стресна от необичайния звук; ала бързо свикна с него и го обикна, и жадно слушаше разказите за неговите постижения. Клара се освободи и от сдържаността си; Ейдриън и тя бяха стари другари в игрите; и сега, докато вървяха или яздеха заедно, той се поддаваше на нейните искрени молби и разказваше за стотен път някоя история за храбростта, щедростта или справедливостта на баща ѝ.
Междувременно всеки кораб донасяше вълнуващи вести от Гърция. Присъствието на наш приятел в нейните армии и съвети ни подтикна да навлезем възторжено в подробностите; и от време на време някое кратко писмо от Реймънд ни описваше как е бил погълнат от интересите на новата му държава. Гърците бяха силно привързани към търговските си занимания и щяха да бъдат доволни от настоящите си придобивания, ако турците не ги бяха предизвикали чрез нашествие. Патриотите бяха победоносни, беше насаден дух на завоевание и те вече гледаха на Константинопол като на техен. Реймънд непрекъснато се издигаше в очите им; никой мъж не притежаваше по-висша власт в армиите им. Той беше твърде виден за своето поведение и избора си на позиция по време на битка, водена в равнините на Тракия, на бреговете на Хеброс, която щяла да реши съдбата на исляма. Мохамеданите били победени и изгонени изцяло от страната, на запад от тази река. Битката била кръвопролитна, загубата на турците видимо непоправима; гърците, загубвайки само един мъж, забравили безименната тълпа, разпръсната по кървавото поле, и престанали да оценяват себе си според тази победа, която им коствала… Реймънд.
По време на битката при Макри той ръководил кавалерията и преследвал бегълците дори до бреговете на Хеброс. Любимият му кон бил намерен да пасе край пределите на спокойната река. Не бе ясно дали той бе попаднал сред неразпознатите; но нямаше счупена значка или опетнено облекло, които да издадат съдбата му. Подозираше се, че турците, оказвайки се в притежание на толкова прочут пленник, решили да задоволят своята жестокост, а не алчността си, и боейки се от намесата на Англия, стигнали до решението да прикрият завинаги хладнокръвното убийство на войника, когото най-много мразеха и от когото най-много се страхуваха в ескадрилите на своя враг.
Реймънд не бе забравен в Англия. Абдикирането му от протектората бе предизвикало невиждано вълнение; и когато неговите великолепни и мъжествени маниери биваха съпоставяни с тесногръдите възгледи на последвалите политици, периодът на неговата власт биваше споменат със скръб. Непрекъснатото повтаряне на името му, съпроводено от най-почетните атестати в гръцките вестници, поддържаше интереса, който той беше предизвикал. Реймънд сякаш бе любимото дете на съдбата и неговата преждевременна загуба помрачи света и отрази остатъка на човечеството с отслабнал блясък. Англичаните нетърпеливо се вкопчиха в надеждата, че той може все още да е жив. Техният министър в Константинопол беше подтикнат да направи необходимите обиски и ако се установи, че е жив, освобождаването му да бъде изискано. Трябваше да се надяваме, че усилията им ще са успешни и че макар сега да е пленник, забавление за жестокостта и мишена за омразата, той ще бъде спасен от опасността и възстановен към щастието, силата и честта, които заслужава.