С натежало сърце слушах повратите в нейното бълнуване; направих ѝ легло от наметала и я поставих върху тях; яростта ѝ утихна и лепкава роса се задържа върху челото ѝ, докато накрая пурпурният цвят на треската не бе последван от бледнината на смъртта. Тя продължаваше да бълнува за скорошната ѝ среща с нейния любим в гроба, за наближаващата му смърт; от време на време тържествено заявяваше, че той е бил призован; друг път окайваше неговата мъчителна съдба. Гласът ѝ стана слаб, речта ѝ секна; тялото ѝ се сгърчи няколко пъти и мускулите ѝ се отпуснаха, крайниците паднаха, никога повече да не бъдат повдигнати, една дълбока въздишка последва и животът си отиде.
Отнесох я надалеч от областта на мъртвите и обвита в наметала, я поставих под едно дърво. Още веднъж погледнах измененото ѝ лице; последния път, когато я бях видял, тя беше на осемнадесет, красива като видението на поет, великолепна като султана на изтока — дванадесет години бяха изминали оттогава, дванадесет години промени, страдания и премеждия, и блестящата ѝ красота беше похабена и помръкнала, крайниците ѝ бяха загубили закръглеността на младостта и женствеността, очите ѝ бяха потънали дълбоко.
Треперейки от ужас, аз забулих този паметник на човешката страст и нещастие; струпах върху нея всички знамена и тежки премени, които можех да открия, за да я предпазя от птици и хищни зверове, докато не я даря с подобаващ гроб. Печално и полека поех по пътя си сред купчините на поразените и воден от блещукащите светлини на града, най-сетне достигнах Родосто.
Глава 13
При пристигането си установих, че вече бе излязла заповед армията да продължи незабавно към Константинопол; и войските, които бяха пострадали най-малко по време на битката, вече бяха потеглили. Градът беше изпълнен със смут. Нараняванията и последвалата неспособност на Аргиропило принудиха Реймънд да бъде начело на войската. Той яздеше из града, посещавайки ранените и раздавайки необходимите заповеди за обсадата, която бе замислил. Рано сутринта цялата армия беше в движение. В бързината едва намерих възможност да отдам последна почит на Евадна. Придружен единствено от моя слуга, изкопах дълбок гроб за нея в подножието на дървото и без да повреждам нейния воински саван, я поставих в гроба, струпвайки камъни отгоре му. Ослепителното слънце и ярката дневна светлина лишиха сцената от тържественост; от ниската гробница на Евадна аз се присъединих към Реймънд и неговите подчинени, вече на път към Златния град.
Константинопол бе обкръжен, окопи бяха изкопани и първите настъпления извършени. Целият гръцки флот го обсади по море; на суша откъм река Кият Кбана, близо до Сладките води до кулата на Мармара, от бреговете на Пропонтис, по цялата редица от древни стени, окопите на обсадата бяха изградени. Вече бяхме завладели Пера; самият Златен рог, градът, укрепен до морето, и покритите с бръшлян стени на гръцките императори бяха всичко от Европа, което мохамеданите можеха да нарекат свое. Нашата армия гледаше на тяхната като на сигурна плячка. Те преброиха гарнизона; невъзможно беше да вдигнем обсадата; всеки изблик беше победоносен; понеже, дори когато турците ликуваха, загубата на войници, която претърпяваха, беше непоправима.
Една сутрин яздих с Реймънд до високата могила недалеч от Топкапъ, върху който Мехмед забил своето знаме, и за първи път видях града. Същите високи куполи и минарета се извисяваха над зеленикавите стени, където Константин беше умрял и турците бяха навлезли в града. Равнината наоколо беше осеяна с гробища, турски, гръцки и арменски, и с растежа на кипариси; и други гори с по-бодър облик разнообразяваха пейзажа. Гръцката армия беше разположила лагера си сред тях и нейните ескадрони се движеха напред-назад — ту марширувайки, ту препускайки бързо.
Очите на Реймънд бяха насочени към града.
— Преброил съм оставащите му часове — каза той. — Един месец и той ще падне. Остани с мен дотогава; изчакай да зърнеш кръста върху „Света София“ и след това се върни към спокойните ти поляни.
— А ти тогава — попитах аз — ще останеш ли в Гърция?
— Със сигурност — отговори Реймънд. — И все пак, Лайнъл, когато казвам това, вярвай, че се обръщам с тъга към тихия ни живот в Уиндзор. Аз съм само половин войник; обичам славата, но не и войната. Преди битката при Родосто бях изпълнен с надежда и смелост; да завладея мястото и след това да превзема Константинопол беше стремежът, пределът, осъществяването на моята амбиция. Това въодушевление вече е изчерпано, не знам защо; изглежда, аз самият навлизам в мрачна бездна; пламенният дух на армията е досаден за мен, възторгът от победата е нищожен.