Кучето се надигна на пръсти и откачи газената лампа от стълба. Вдигна я пред себе си и застана с лице към морето, после я закри с единия край на наметалото си. Пак я откри и отново я закри. Повтори още веднъж и закачи обратно лампата на мястото й. Пламъчето й му се стори прекалено мъничко, за да стопли надеждите им. Прекалено мъничко, за да бъде видяно навътре в морето, но с друго не разполагаха.
През цялото време беше очаквал нещо да се обърка, да се вдигне тупурдия откъм града, през портата да се изсипят пет дузини войници и да ги пречукат и тримата, точно както заслужаваха. Вече така му се пикаеше, че само при мисълта за това щеше да се пръсне. Но от войници нямаше и следа. Беше тихо, чуваха се само тихото скърцане на лампата на стълба и пляскането на студените вълни в камъка и дървото на кея. Всичко беше минало по план.
Първата лодка плавно изплува от тъмнината, а на носа й — широката усмивка на Тръпката. Натъпканите зад гърба му двайсетина войници гребяха. Лицата им бяха изопнати, а зъбите — стиснати от напрежение да не вдигат шум, въртейки греблата. При все това всяко, макар и най-тихо, почукване на дърво или метал опъваше до скъсване нервите на Кучето.
Когато приближиха до кея, Тръпката и момчетата му прехвърлиха през борда няколко чувала, натъпкани със слама, за да заглушат остъргването на дървото в камъка, точно както го бяха решили още преди седмица. После хвърлиха на Кучето и Мрачния въжета, с които да примъкнат лодката и да я привържат за кея. Кучето погледна към Дау, който стоеше небрежно облегнат на портата, и онзи му отвърна с леко поклащане на глава — в града нямаше раздвижване. Приведен, Тръпката се изкачи по стълбите леко и безшумно, после остана приклекнал в сянката.
— Добра работа, главатар — прошепна той, усмихнат до уши. — Чиста работа.
— След това ще имаме предостатъчно време за потупвания по рамото. Погрижи се за следващите лодки.
— Разбрано.
Появиха се и останалите лодки с войници в тях и чували със слама през бордовете. Момчетата на Тръпката започнаха да ги придърпват и да помагат на мъжете да се изкатерят на кея. Имаше всякакви мъже, присъединили се към тях през последните няколко седмици. Все хора, които не харесваха новите порядки на Бетод. Скоро край водата имаше цяла тълпа от тях. Толкова много, че Кучето не можеше да повярва как така все още успяват да останат незабелязани.
Разделиха се на групи, както го бяха обсъдили, всяка със свой главатар и своя задача. Някои от момчетата познаваха Уфрит и Кучето ги беше накарал да надраскат с клечка скица в калта, точно както правеше Три дървета. После накара всеки един от мъжете да я научи. Усмихна се при спомена за това, как се беше опъвал Дау, но не съжаляваше за главоболията, от скицата щяха да имат само полза. Приклекна до портата и започна да пропуска групите пред себе си — една по една, върволица от тъмните силуети на притихнали мъже.
Пръв беше Тъл, следван от двайсетина войници.
— Добре, Буреносен — каза Кучето. — Поемаш главната порта.
— Ясно — кимна Тъл.
— Най-тежката работа имаш, така че гледай да я свършиш тихо и чисто.
— Тихо, така да бъде.
— Успех, Тъл.
— Няма да ми трябва. — При тези думи гигантът се отдалечи бързо през тъмните улици на града, следван от хората си.
— Червена шапка, ти поемаш кулата при кладенеца и стената отстрани.
— Дадено.
— Тръпка, ти и момчетата ти ще държите под око площада.
— С орлов поглед, главатар.
Една по една групите минаваха през портата и изчезваха в тъмните улици, по-тихи от бриза откъм морето и шума на прибоя на доковете. Всеки със своята задача и потупване по гърба от Кучето. Последни бяха Дау Черния и групичка от мъже с корави лица зад гърба му.
— Дау, ти поемаш залата на старейшината. Събери и натрупай малко дърва, но не бързай да палиш, чуваш ли? И не убивай никой без нужда. Засега поне.
— Засега, бива.
— Ей, Дау. — Той се извърна. — Също така не закачай женорята, а?
— Ти за какъв ме вземаш бе? — Зъбите му просветнаха зловещо в тъмното. — За някое животно ли?
И с това се приключи. При портата останаха Кучето, Мрачния и още няколко момчета, които да наблюдават морето.
— Хм — поклати бавно глава Мрачния. От него това си беше голяма похвала.
— Защо не вземеш камбаната, а? — Кучето посочи към стълба. — Може все пак да ни влезе в работа.