Но разбойниците, обезумели от загубата, се втурнаха след сияйните стрелци сред дърветата, като се препъваха в пънове, прегазваха бодливи храсталаци и виеха гладно, докато тичаха.
Моли Гру единствена се спря и погледна назад. Лицето ѝ пламтеше в бяло.
— Не, Къли, схванал си го наопаки — извика му тя. — Не съществуваме ти или аз, или който и да е от нас. Робин и Мариан са истински, а ние сме легендата! — И се втурна, крещейки «Чакайте! Чакайте!» като другите, оставяйки капитан Къли и Джак Джингли сред стъпканите пламъци и смеха на магьосника.
Шмендрик почти не забеляза кога двамата скочиха върху него и сграбчиха ръцете му; нито пък трепна, когато Къли го бодна с кама в ребрата, съскайки:
— Опасно забавление бе туй, господин Чайлд, и грубо при това. Да беше казал, че песните не ти се слушат.
Камата се намести по-надълбоко.
Някъде отдалече го стигна ръмженето на Джингли:
— Ник’ъв Чайлд не е, Къли, нито пък е пишман магьосник. Сегинка го познах. Синът на Хагард е, принц Лир, проклет като баща си и гарантирано вещ в черното изкуство. Запри ръка, капитане — не ни требе мъртъв.
Гласът на Къли помръкна:
— Сигурен ли си, Джак? Изглеждаше ми тъй приятен тип.
— Приятен тъпак, искаш да кайш. Да, Лир така изглеждал, чувал съм. Прави се на глупав и невинен, ама е гявол лукави. Глей как се престори на оня чиляк Чайлд, колкото да ти смъкне гарда.
— Не съм смъквал гарда, Джак — възропта Къли. — И за момент дори. Може да е изглеждало така, но и аз съм доста лукав.
— А как само викна Робин Худ, за да натъпче момчетата с мечти и да ги дигне срещу теб. Ах, но тоз път се издаде и сега остава тука с нас, та ако ще баща му да прати Червения бик да го спасява.
Къли се сепна, като чу последното, но гигантът грабна непротивящия се магьосник за втори път през тази нощ и го занесе до огромно дърво, където го завърза с лице към ствола и уви ръцете му около него. През цялото време Шмендрик се хилеше хрисимо и даже улесни нещата, като прегърна дървото нежно, сякаш бе млада невеста.
— Така — рече Джак Джингли накрая. — Пази го през нощта, Къли, докат’ спя, а на заранта потеглям към дъртия Хагард да видя колко значи за него момченцето му. Току-виж всички се окажем богаташи подир месец.
— А хората ми? — попита Къли разтревожено. — Дали ще се върнат, как мислиш?
Гигантът се прозя и му обърна гръб.
— На сутринта ш’са върнат, кахърни и кихащи, и ше требе да го караш по-леко с тех известно време. Ш’са върнат, щот’ не са от хората, дето ще изтъргуват кон за кокошка, нито пък аз. Ако бехме такива, Робин Худ можеше и да не си замине. Лека ти нощ, капитане.
След като си тръгна, не останаха други звуци освен щурците и тихия кикот на Шмендрик към дървото. Пламъците утихнаха, а Къли се въртеше в кръг, въздишайки с всеки угасващ въглен. Накрая седна на един дънер и се обърна към пленения магьосник.
— Може и да си синът на Хагард — размишляваше той, — а не събирачът Чайлд, както твърдиш. Но който и да си, знаеш, че Робин Худ е измислицата, а аз — действителността. Никакви балади няма да се нароят около името ми, освен ако не ги напиша сам; никакви деца няма да четат за приключенията ми в учебниците и да се правят на мен в игрите си след училище. И когато професорите преровят всички стари истории, а специалистите пресеят старите песни, за да разберат дали Робин Худ наистина е живял, те никога, никога няма да открият името ми, не и докато не строшат света заради зрънцето в сърцевината му. Но ти знаеш и затова ще ти изпея песните за капитан Къли. Той беше благ бараба, който ограбваше богатите и раздаваше на бедните. От благодарност народът съчини тия прости стихове за него.
След което ги изпя всичките, дори песента, която Уили Джентъл бе изпълнил по-рано. Спираше се често, за да коментира менящите се ритмични структури, асонантните рими и особеностите на лада.
Глава шеста
Капитан Къли заспа на тринадесетата строфа от деветнадесетата песен и Шмендрик — който бе спрял да се смее малко по-рано — веднага се зае с опити да се освободи. Опъна оковите си с всичка сила, но те не поддадоха. Въжето, с което Джак Джингли го бе омотал, стигаше за такелаж на малка шхуна, а възлите по него бяха с големината на череп.
— Леко, леко — рече си той. — Човек със силата да призове Робин Худ — да го създаде всъщност — не може да остане дълго в плен. Едничък жест, едно желание и това дърво отново ще е жълъд на клонка, а въжето ще зеленее в блатата.
Но още преди да го призове, той знаеше, че онова, което го бе навестило за миг, си бе заминало, оставяйки само болка след себе си. Чувстваше се като опразнен пашкул.