Кокалести птици с мъка летяха в небето, цвърчейки «Помогними! Помогними! Помогними!», а зад неосветените прозорци на замъка се стрелкаха малки черни фигури. Влажна, мудна миризма достигна еднорогата.
— Къде е Бикът? — попита тя. — Къде го държи Хагард?
— Никой не държи Червения бик — отговори тихо магьосникът. — Чувал съм, че броди нощем и спи през деня в огромна пещера под замъка. Скоро ще разберем; но не това е проблемът ни сега. По-близката опасност е ей там.
Той посочи към долината, където бяха започнали да трептят няколко светлинки.
— Това е Хагсгейт — каза.
Моли не отговори, но докосна еднорогата с ръка, охладняла като облак. Тя често поставяше ръце върху еднорогата, когато бе тъжна или уморена, или уплашена.
— Това е градът на крал Хагард — рече Шмендрик, — първият, който превзел, когато дошъл отвъд морето, градът, лежал най-дълго под властта му. Има лошо име, макар че не съм срещал някой, който да знае защо. Никой не влиза в Хагсгейт и нищо не излиза оттам, освен приказки, които да държат децата послушни — чудовища, върколаци, сборища на вещици, демони посред бял ден и тем подобни. Но в Хагсгейт има нещо зло, мисля. Мама Фортуна никога не поиска да мине през него, а и веднъж ми каза, че дори Хагард е уязвим, докато Хагсгейт стои. Там има нещо.
Той се взираше в Моли, докато разказваше, защото единственото му горчиво удоволствие напоследък бе да я вижда уплашена въпреки бялото присъствие на еднорогата. Но тя му отговори съвсем спокойно, с ръце, отпуснати встрани.
— Чувала съм да наричат Хагсгейт «градът, който никой мъж не познава». Може би тайната му очаква да я открие някоя жена — жена и еднорога. Но с теб какво да правим?
Тогава Шмендрик се усмихна.
— Аз не съм мъж — каза. — Аз съм магьосник без магия, което ще рече, че съм никой.
Огнефосфорните светлини на Хагсгейт лумнаха по-ярко, докато еднорогата ги гледаше, но в замъка на крал Хагард не припламваше дори искра. Бе твърде мрачно, за да види движещите се върху стените мъже, но през долината до нея долиташе глухото бумтене на доспехи и изтракването на копия върху камък. Стражи се бяха срещнали и продължили обиколката си. Миризмата на Червения бик вилнееше навсякъде около еднорогата, когато тя тръгна по обраслата в храсталаци пътечка, водеща към Хагсгейт.
Глава седма
Град Хагсгейт имаше формата на следа от лапа: дълги пръсти, разперени от широка основа и завършващи с калните нокти на къртица. И наистина, докато останалите градове във владенията на крал Хагард изглеждаха като врабчета, ровещи из яловата земя, Хагсгейт се бе впил в нея здраво и надълбоко. Улиците му бяха гладко павирани, градините му сияеха, а гордите му къщи сякаш бяха изникнали от земята, като дървета. Светлини грееха от всеки прозорец и тримата пътешественици чуваха гласове, кучешки лай и чинии, които някой търкаше, докато започнеха да скърцат. Спряха се до един висок плет, озадачени.
— Мислите ли, че сме объркали пътя и това въобще не е Хагсгейт? — прошепна Моли. Тя приглади неловко отчайващите си дрипи. — Знаех си, че трябваше да си взема хубавата рокля — въздъхна.
Шмендрик разтриваше врата си уморено.
— Хагсгейт е — отговори ѝ. — Трябва да е Хагсгейт, макар че не подушвам вълшебство, нито усещам черна магия. Но защо ще са всичките легенди тогава, всичките приказки и небивалици? Доста объркващо, особено след като си вечерял с половин ряпа.
Еднорогата не каза нищо. Отвъд града, по-мрачен от мрака, замъкът на крал Хагард се клатушкаше като лунатик на кокили, а отвъд замъка се плъзгаше морето. Мирисът на Червения бик се носеше из нощта, студен полъх сред градските миризми на готвене и живот.
Шмендрик се обади:
— Добрите люде сигурно са се прибрали и благославят Божията благодат. Ще ги приветствам.
Той пристъпи напред и отметна плаща си, но още не бе отворил уста, когато груб глас долетя от въздуха:
— Пази си дъха, страннико, докато още го имаш.
Четирима мъже изскочиха иззад плета. Двама от тях опряха мечовете си о гърлото на Шмендрик, а трети спря Моли с чифт пищови. Четвъртият доближи еднорогата, за да я хване за гривата; но тя се изправи на задните си крака, ослепителна в сиянието си, и той отскочи надалеч.
— Името ти! — нареди на Шмендрик първият, който бе проговорил. Беше на средна възраст, като останалите, облечен в скъпи, безлични дрехи.