— Прогоних котките — рече, — и се прибрах вкъщи.
Лицето на Моли доби цвета на мъгла. Дрин леко повдигна рамене.
— Мога да позная раждането на герой, когато го видя — каза. — Поличби и прокоби, змии в детската стая. Може би щях да се реша да взема детето, ако не бяха котките; с тях всичко ставаше толкова очевидно, толкова митологично. Как трябваше да постъпя — съзнателно да подслоня злата участ на Хагсгейт? — Устната му трепна, сякаш в нея се бе забила кука. — Както се оказа, сгреших, но го направих от милост. Когато се върнах при изгрев слънце, бебето го нямаше.
Шмендрик рисуваше с пръст картинки в локва вино и може би не бе чул нищо. Дрин продължи:
— Естествено, никой не си призна да е оставял детето на площада и макар че претърсихме всеки дом от мазето до гълъбарника, никога повече не го открихме. Може би щях да предположа, че са го отнесли вълци или дори че съм сънувал цялата среща — котките и прочие, ако на следващия ден в града не бе дошъл пратеник на крал Хагард със заповед за всенародни веселия. След тридесетгодишно чакане кралят най-накрая се бе сдобил със син. — Той извърна поглед, за да избяга от очите на Моли. — Намереното дете, между другото, беше момче.
Шмендрик облиза върха на пръста си и погледна нагоре.
— Лир — каза замислено. — Принц Лир. Но няма ли друг начин да си обясните появата му?
— Не мисля — изсумтя Дрин. — Всякоя, която би се омъжила за Хагард, сам Хагард би отхвърлил. Пусна слуха, че момчето е негов племенник, който той благородно осиновил след смъртта на родителите му. Но Хагард няма роднини, нито семейство. Някои казват, че се родил от буреносни облаци, както Венера — от морската пяна. Никой не би поверил на Хагард дете за отглеждане.
Магьосникът спокойно протегна чашата си и я напълни сам, когато Дрин му отказа.
— Е, намерил е едно отнякъде, и браво на него. Но как е попаднал на мъничката ви котешка рожба?
Дрин му отвърна:
— Той кръстосва Хагсгейт нощем, не често, а от време на време. Мнозина сме го виждали — високият Хагард, сив като плавей, се носи сам под челичената луна и събира изпуснати жълтици, строшени чинии, лъжици, камъни, кърпички, пръстени, настъпени ябълки; всичко, каквото и да е, без някакъв смисъл. Хагард е взел детето. Сигурен съм в това, както съм сигурен и че принц Лир е онзи, който ще катурне кулата и ще потопи и Хагард, и Хагсгейт.
— Надявам се да е той — намеси се Моли. — Надявам се принц Лир да е бебето, което си оставил да умре, и се надявам да удави града ви, и се надявам рибите да ви оглозгат до голо като кочани…
Шмендрик я срита по глезена с всички сили, защото слушателите бяха започнали да съскат като въглени, а някои даже се изправяха на крака. Той попита отново:
— Какво е вашето желание към мен?
— Тръгнали сте към замъка на Хагард, мисля.
Шмендрик кимна.
— Аха — каза Дрин. — Значи, за един умен магьосник не би било трудно да се сприятели с принц Лир, който има репутацията на пламенен и любознателен млад мъж. Един умен магьосник навярно познава всякакви странни помади и прахове, еликсири и екстракти, билки, отрови и мехлеми. Един умен — умен, обърни внимание, казах «умен» и нищо повече — та, един умен магьосник би трябвало да е способен, при определени обстоятелства…
Остави другото неизречено, но не и неразбрано.
— За едното ядене? — Шмендрик се изправи, събаряйки стола си. Подпря се на масата с две ръце, дишайки тежко. — Толкова ли върви тези дни? Вечеря и вино за отровен принц? Трябва да предложиш нещо по-добро, приятелю Дрин. И коминочистач не бих очистил при такова заплащане.
Моли Гру сграбчи ръката му и извика:
— Какво говориш?
Магьосникът се отърси от дланта ѝ, но в същото време спусна единия си клепач в бавно намигване. Дрин се облегна на стола си с усмивка.
— Никога не се пазаря с професионалист — каза. — Двадесет и пет жълтици.
Следващия половин час прекараха в пазарене, като Шмендрик държеше да получи сто жълтици, а Дрин отказваше да даде повече от четиридесет. Накрая се уговориха за седемдесет — половината да бъде платена начаса, а останалите — при успешното завръщане на Шмендрик. Дрин веднага брои парите от кожена кесия, висяща на колана му.
— Ще пренощувате в Хагсгейт, разбира се — рече им. — За мен ще е удоволствие лично да ви настаня.
Но магьосникът поклати глава.
— Не мисля. Ще продължим към замъка, тъй като вече сме съвсем близо до него. Колкото по-скоро отидем, толкова по-скоро ще се върнем, а? — И пусна хитра и заговорническа усмивка.
— Замъкът на Хагард е винаги опасен — предупреди Дрин. — Но нощем е по-опасен от всякога.