— Не се прибирам, просто искам да проверя отново следите по пътя. Все ми се струва, че ги чух, а и съм си изпуснал кутийката с прахан някъде…
Моли го чуваше как отстъпва, докато говори.
— Проклети страхливци! — започна да кълне вторият. — Изчакайте секунда само. Ще потърпите ли да пробвам онова, което Дрин ми довери?
Отдалечаващите се стъпки се разколебаха и той занарежда на висок глас:
— По-жежки от лятото, по-засищащи от храната, по-скъпи от кръвта, по-сладки от жената…
— Бързо — каза третият глас. — Побързайте. Вижте небето. Какви са тези глупости?
Дори гласът на втория мъж започваше да звучи изнервено.
— Не са глупости. Дрин се грижи за парите си толкова добре, че те не могат да понесат раздялата с него. Най-трогателната връзка, която сте виждали. По този начин ги зове.
Той продължи по-бързо с леко треперещ глас:
— По-мощни от водата, по-нежни от птиците, изречете името на онзи, когото обичате.
— Дрин — задрънчаха златните монети в кесията на Шмендрик, — дриндриндриндрин.
И тогава се случи всичко.
Парцаливият черен плащ изплющя по бузата на Моли, когато Шмендрик се изтъркаля на колене, опитвайки се отчаяно да хване кесията. Тя тракаше като гърмяща змия в ръката му. Хвърли я надалече в храстите, но тримата мъже тичаха към тях, а кинжалите им аленееха, сякаш вече пронизали плът. Отвъд замъка на крал Хагард изгряваше изгарящо сияние, изблъсквайки нощта като огромно рамо. Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.
С древен, радостен, ужасяващ вик на разруха еднорогата се втурна от скривалището си. Копитата ѝ се врязаха в земята като буря от бръсначи, гривата ѝ летеше яростно, а върху челото си носеше кичур от светкавици. Тримата убийци захвърлиха кинжалите си и покриха лицата си, и дори Моли Гру и Шмендрик се свиха пред нея. Но еднорогата не видя никого от тях. Подивяла, танцуваща, морскобяла, тя протръби предизвикателството си отново.
И сиянието ѝ отвърна с рев, звучащ като разпукването на леда през пролетта. Хората на Дрин избягаха с препъване и писъци.
Замъкът на Хагард гореше и се мяташе диво сред внезапния студен вятър. Моли извика:
— Но нали трябва да е морето, така е речено.
Тя си помисли, че вижда прозорец, колкото и далеч да беше, и едно сиво лице. После се появи Червеният бик.
Глава осма
Бе кървавочервен, не като бликащата кръв на сърцето, а като кръвта, която мудно помръдва под стара, незараснала рана. Ужасяваща светлина се лееше като пот от тялото му, а от рева му рукнаха свлачища. Рогата му бяха бледи като белези.
За миг еднорогата остана срещу него, замръзнала като вълна, която всеки момент ще се разбие. Сетне сиянието на рога ѝ угасна, тя се обърна и препусна. Червеният бик отново изрева и се втурна след нея.
Еднорогата никога не бе изпитвала страх от друго същество. Макар че бе безсмъртна, тя можеше да бъде убита: от харпия, от дракон или от химера, от заблудена стрела, пусната по катеричка. Ала драконите можеха само да я убият — те никога нямаше да я накарат да забрави коя е или сами да забравят, че дори мъртва, пак ще остане по-красива от тях. Червеният бик не я позна, но въпреки това тя усещаше, че търси именно нея, а не някаква бяла кобила. В този миг страхът смрачи светлината ѝ и тя побягна, а бушуващото неведение на Бика изпълваше небето и преливаше в долината.
Дърветата замахваха да я шибнат и тя шеметно криволичеше между тях; тя, която се плъзгаше тъй меко през вечността, без да се блъсне в нищо. Подире ѝ стволовете се чупеха като стъкло от устрема на Червения бик. Той изрева пак и тежък клон се стовари върху рамото ѝ тъй силно, че тя залитна и падна. Миг по-късно отново бе на крака, но сега под копитата ѝ се надигаха корени, а други копаеха усърдно като къртици, за да пресекат пътя ѝ. Лозници я шибаха като задушаващи змии, лиани плетяха паяжини между дърветата, мъртви клони трещяха наоколо ѝ. Тя падна за втори път. Стъпките на Бика тътнеха в костите ѝ и тя извика.
Явно бе успяла да се измъкне от дърветата, защото сега препускаше по коравата, гола равнина, която се простираше отвъд плодородните пасища на Хагсгейт. Вече имаше простор да галопира, а за една еднорога е достатъчно да мине в лек тръс, за да остави далеч зад себе си беснеещия ловец и съсипания му кон. Тя се движеше със скоростта на живота, проблясвайки от тяло в тяло или препускайки по острие на меч; по-бърза от всяка твар, обременена с крака или криле. Ала дори без да се обръща, знаеше, че Червеният бик я настига, приближава се като луната, навъсената, набъбнала луна на ловеца, усещаше спазъма от оловносивите рога в хълбока си, сякаш вече я бе промушил.