— Аз съм носител — пропя. — Аз съм обиталище. Аз съм вестител…
— Ти си идиот — яростно го пресече Моли Гру. — Чуваш ли ме? Магьосник си, истина е, но си глупав магьосник.
Девойката се опитваше да се събуди: дланите ѝ се свиваха и се разперваха, клепачите ѝ пърхаха като гургулича гръд. Докато Моли и Шмендрик я гледаха, тя меко изстена и отвори очи.
Бяха по-раздалечени и по-хлътнали от нормалното, тъмни като морските дълбини; и озарени, като морето, от странни, проблясващи създания, които никога не излизат на повърхността. Еднорогата можеше да бъде превърната в гущер, помисли си Моли, или в акула, охлюв, гъска, ала очите ѝ някак щяха да издадат промяната. «Поне на мен. Щях да разбера.»
Девойката лежеше неподвижно и очите ѝ я търсеха в очите на Моли и Шмендрик. После, с едно-единствено движение, се изправи на крака, а черният плащ се свлече върху скута на Моли. За миг се завъртя в кръг, вторачена в ръцете си, вдигнати високо до гърдите ѝ и непотребни. Тя се клатушкаше и влачеше крака като маймуна, която изпълнява номер, а върху лицето ѝ бе изписано глуповатото, озадачено изражение на жертва на шега. И все пак не можеше да направи нито едно движение, което да не е красиво. Вклопченият ѝ ужас бе по-красив от всяка радост, която Моли бе виждала, и това бе най-ужасното в него.
— Магаре — каза Моли. — Вестител.
— Мога да ѝ върна вида — дрезгаво отвърна магьосникът. — Не се тревожи. Мога да ѝ върна вида.
Сияещо под слънчевите лъчи, бялото момиче куцукаше насам-натам със силните си млади крака. Изведнъж се спъна и падна, и падането му беше лошо, понеже не знаеше как да се пази с ръце. Моли се спусна към него, но то се сви на земята, вторачено в нея, и промълви:
— Какво сте направили с мен?
Моли заплака.
Шмендрик пристъпи напред; лицето му бе студено и влажно, но гласът му звучеше спокойно.
— Превърнах те в човешко същество, за да те спася от Червения бик. Друго не можех да сторя. Пак ще те превърна в онова, което си, веднага щом мога.
— Червеният бик — прошепна девойката. — Ах!
Тя трепереше неудържимо, сякаш нещо я тресеше и блъскаше по кожата ѝ отвътре.
— Беше твърде силен — каза тя, — твърде силен. Силата му нямаше край, нямаше и начало. Той е по-стар от мен.
Очите ѝ се разшириха и на Моли ѝ се стори, че Бикът влезе в тях, прекоси дълбините им като пламтяща риба и изчезна. Момичето заопипва лицето си плахо, като се отдръпваше в ужас от усещането на собствените си черти. Свитите ѝ пръсти се плъзнаха по знака върху челото ѝ, тя затвори очи и нададе тъничък, пронизителен вой на загуба и изтощение, и пълно отчаяние.
— Какво сте направили с мен? — проплака. — Тук ще умра!
Тя задърпа гладкото тяло и кръв полепна по пръстите ѝ.
— Тук ще умра! Ще умра!
Ала по лицето ѝ нямаше страх, макар страхът да вилнееше в гласа ѝ, в дланите и ходилата ѝ, в бялата коса, която се спускаше по новото ѝ тяло. Лицето ѝ оставаше спокойно и несмутено.
Моли се сви върху нея, толкова близо, колкото смееше, и я замоли да не се наранява. Но Шмендрик рече:
— Спри. — Думата изпращя като есенни клони. — Магията знаеше какво прави. Спри и слушай.
— Защо не позволи на Червения бик да ме убие? — Бялото момиче простена. — Защо не ме остави на харпията? Щеше да е по-добре, отколкото да ме затвориш в тази клетка.
Магьосникът потръпна, припомняйки си подигравателното обвинение на Моли Гру, ала заговори с отчаяно спокойствие.
— Първо на първо, това е един много привлекателен облик. Няма как да изглеждаш по-добре и пак да си човек.
Тя плъзна поглед по тялото си: настрани към раменете и по ръцете си, после надолу по издрасканата си, изранена снага. Застана на един крак, за да разгледа ходилото на другия; изви очи нагоре, за да види сребърните вежди, изкриви ги надолу по бузите, за да мерне носа си; и дори се взря в морскозелените вени от вътрешната страна на китките си, весело създадени като млади видри. Накрая обърна лице към магьосника и той отново затаи дъх. «Направих магия» — помисли си, ала в гърлото го бодна тъга, като рибарска кукичка, която се забива по-дълбоко.
— Ясно — рече той. — Щеше да ти е все едно, ако те бях превърнал в носорог, откъдето е тръгнал целият глупав мит. Ала под това прикритие поне имаш някакъв шанс да стигнеш до крал Хагард и да откриеш какво се е случило с народа ти. Като еднорог просто щеше да споделиш съдбата им — освен ако смяташ, че можеш да победиш Бика, срещнеш ли го пак.
Бялото момиче поклати глава.
— Не — отговори тя, — никога. Следващия път няма да издържа толкова дълго.