Гласът ѝ бе прекалено мек, сякаш бяха строшили костите му.
— Моят народ си е отишъл — каза тя — и аз скоро ще ги последвам, в каквато и форма да ме заключиш. Ала бих избрала която и да е друга пред тази за свой затвор. Носорогът е грозен колкото човека и също ще умре, но поне никога не си мисли, че е красив.
— Не, никога не си го мисли — съгласи се магьосникът. — Затова продължава да е носорог и никога няма да бъде посрещнат с «добре дошъл» дори в двора на Хагард. Ала едно младо момиче, момиче, за което мисълта, че не е носорог, никога няма да означава нищо — такова едно момиче, докато кралят и синът му се опитват да го разгадаят, може да разплете собствената си загадка до самия ѝ край. Еднорозите не са търсещи създания, но младите момичета са.
Небето бе горещо и съсирено; слънцето вече се бе стопило в локва с цвят на лъв; а върху равнината на Хагсгейт помръдваше единствено застоялият тежък вятър. Голото момиче със знака цвете на челото си мълчаливо се взираше в зеленоокия мъж, а жената гледаше и двамата. В златистокафявата утрин замъкът на крал Хагард не изглеждаше нито мрачен, нито прокълнат, а просто мръсен, порутен и лошо проектиран. Кокалестите му кули въобще не приличаха на рога на бик, а по-скоро на пискюлите върху шапката на палячо. «Или на разклоненията на дилема — помисли си Шмендрик. — Никога не са само две.»
Бялата девойка каза:
— Аз още съм си аз. Това тяло умира. Мога да почувствам как се разлага около мен. Как може нещо, което ще умре, да е истинско? Как може да е наистина красиво?
Моли Гру отново я наметна с плаща на магьосника, не от благопристойност или приличие, а от странно съчувствие, сякаш за да ѝ спести гледката на собствената ѝ външност.
— Ще ти разкажа една история — каза Шмендрик. — Като дете ме дадоха за чирак на най-могъщия магьосник, великия Никос, когото съм споменавал преди. Ала дори Никос, който умееше да превръща котки в коне, костилки в кокичета и еднорози в хора, не успя да ме превърне в нещо повече от карнавален картоиграч. Накрая ми рече: «Сине мой, твоето неумение е тъй огромно, твоята некомпетентност — тъй дълбока, че съм уверен, че те обитава сила, по-велика от всяка, която съм виждал. За съжаление, в момента тя изглежда действа наопаки и дори аз не мога да открия как да я обърна. Явно ти е писано да откриеш собствения си начин да я достигнеш с времето; но, честно казано, редно е да живееш толкова дълго, колкото ще ти е нужно за това. Затова отреждам от днес нататък да не остаряваш, а да обикаляш безспир по света, завинаги неспособен, докато най-сетне стигнеш до себе си и узнаеш кой си. Не ми благодари. Тръпки ме побиват от ориста ти.»
Младото момиче го гледаше с ясните амарантови очи на еднорога — нежни и плашещи на непривичното лице — без да продума. Моли Гру бе онази, която попита:
— И ако намериш магията си, тогава какво?
— Тогава заклинанието ще се развали и ще започна да умирам, както бях започнал от мига на раждането си. Дори най-великите магьосници остаряват, както другите хора, и умират.
Той се олюля и клюмна, а после отново се сепна: висок, слаб, парцалив мъж, миришещ на прахоляк и пиячка.
— Казах ви, че съм по-стар, отколкото изглеждам — продължи. — Родих се смъртен, безсмъртен съм от дълго, глупашко време, а някой ден отново ще бъда смъртен; затова знам нещо, което един еднорог няма как да знае. Всичко, което може да умре, е красиво — по-красиво от еднорога, който живее вечно и е най-красивото създание на света. Разбираш ли ме?
— Не — каза тя.
Магьосникът се усмихна уморено.
— Ще ме разбереш. Вече си част от разказа заедно с нас и трябва да го следваш, искаш или не. Ако искаш да откриеш народа си, ако искаш пак да станеш еднорога, трябва да последваш приказката до замъка на крал Хагард и навсякъде, където реши да те отведе. Разказът не може да свърши без принцесата.
— Няма да тръгна — рече бялото момиче. То се отдръпна, с предпазливо тяло и студена разпиляна коса. — Аз не съм принцеса, не съм смъртна, и няма да тръгна. Само злини ми се случват, откакто напуснах гората си, и само злини може да са сполетели еднорозите в тази земя. Върни ми истинския вид и ще се прибера при дърветата си, при езерцето си, на моето собствено място. Твоята приказка няма власт над мен. Аз съм еднорог. Аз съм последният еднорог.
Беше ли го казвала вече, много отдавна, в синьо-зелената тишина на дърветата? Шмендрик продължи да се усмихва, но Моли Гру каза:
— Върни ѝ вида. Каза, че можеш да го върнеш. Нека се прибере у дома.
— Не мога — отвърна магьосникът. — Гласът на магията не е мой слуга, още не. Ето защо и аз трябва да продължа към замъка и към нещастието или наградата, които чакат там. Ако се опитам да разваля преобразяването сега, може да я превърна в носорог. Това би било най-добрият случай. Колкото до най-лошия…