Той потръпна и замълча.
Момичето се обърна с гръб към тях и загледа замъка, който се бе надвесил над долината. Не различаваше никакво движение в прозорците или сред клатещите се кулички, никаква следа от Червения бик. Въпреки това знаеше, че е там, витаещ в основите на замъка, до новото падане на нощта: силен отвъд силата, неуязвим като самата нощ. За втори път докосна мястото върху челото си, където бе стоял рогът ѝ.
Когато отново се обърна, бяха заспали, както седяха, мъжът и жената. Главите им бяха облегнати на въздуха, а устите им зееха отворени. Тя застана край тях, загледана в дишането им; едната ѝ ръка придържаше черния плащ на шията ѝ. За първи път, едва доловимо, я стигна мирисът на морето.
Глава девета
Стражниците ги видяха да идват малко преди залез слънце, когато морето бе гладко и ослепително. Стражниците обикаляха върху втората по височина от множеството криви кули, които изникваха от замъка и му придаваха вид на едно от онези чудати дървета, чиито корени растат във въздуха. От мястото си двамата мъже можеха да наблюдават цялата долина на Хагсгейт до самия град и острите хълмове отвъд, заедно с пътя, който водеше от ръба на долината до голямата, провиснала предна порта на замъка на крал Хагард.
— Мъж и две жени — проговори единият стражник. Той се спусна към отсрещния край на кулата: преобръщащо стомаха движение, понеже площадката бе наклонена под такъв ъгъл, че половината от небето на стражниците беше море. Замъкът стоеше на ръба на скала, която се спускаше като острие на нож към тесен жълт бряг, оголен върху зелени и черни скали. Меки торбести птици клечаха върху скалите и се кискаха: «Рекохти, рекохти».
Вторият мъж последва другаря си с по-спокоен ход.
— Мъж и жена — рече той. — Третата фигура, с плаща — за нея не съм сигурен.
И двамата носеха ръчно плетени ризници — халки, бирени капачки и брънки от верига, пришити към полуобработени кожи — а лицата им бяха скрити зад ръждясали забрала, но гласът и походката на втория стражник подсказваха, че е по-възрастен.
— Фигурата с черния плащ — повтори той. — Не бъди тъй сигурен за нея тъй бързо.
Но първият стражник се наведе навън в оранжевото зарево на наклоненото море и остърга парапета, разхлабвайки няколко капси от окаяната си броня.
— Жена е — заяви той. — Бих се усъмнил по-скоро в собствения си пол, отколкото в нейния.
— И с право — язвително отбеляза другият. — Понеже не вършиш нищо, което приляга на един мъж, освен да яздиш, обкрачил коня. Пак те предупреждавам: не бързай да я наричаш мъж или жена. Почакай малко и виж какво ще видиш.
— Ако бях раснал — отвърна му първият, — без никога да сънувам, че светът има две отделни тайни, ако си бях мислил, че всяка срещната жена е точно като мен, пак щях да разбера, че това създание се различава от всичко, което съм виждал някога. Винаги съм съжалявал, че никога не те зарадвах; но сега, докато гледам нея, съжалявам, че никога не зарадвах себе си. О, как съжалявам.
Той се наведе още повече над стената, вперил очи в трите мудни фигури на пътя. Зад забралото му издрънча смях.
— Другата жена изглежда изнурена и сприхава — обяви той. — Мъжът има дружелюбен вид, макар че очевидно е от странстващия тип. Менестрел навярно, или свирач.
После дълго мълча, загледан в приближаването им.
— А третата? — обади се по-старият. — За̀ничната ти фантазия с интересната коса? Да не си ѝ се преситил за четвърт час — да не би вече да си я видял по-отблизо, отколкото смее любовта?
Гласът му шумолеше в шлема като малки, ноктести крачета.
— Не мисля, че някога ще успея да я видя отблизо — отговори другият, — колкото и да се приближи.
Неговият глас бе притихнал и скръбен и ехтеше от пропуснати възможности.
— Тя излъчва новост — продължи той. — Всичко е за първи път. Виж как се движи, как върви, как извръща главата си — всичко за първи път, първия път, когато някой изобщо е правил тия неща. Виж как си поема дъх и го изпуска, сякаш никой друг на света не знае колко е хубав въздухът. Всичко това е за нея. Ако ми бяха казали, че се е родила едва тази сутрин, щях да се изненадам само, че е пораснала толкова.
Вторият стражник се взираше от кулата в тримата странници. Високият мъж го видя пръв, после и свъсената жена. Очите им отразяваха единствено бронята му, мрачни, разядени и празни. Сетне обаче момичето в разкъсания черен плащ вдигна глава и той отстъпи от парапета, като протегна тенекиената си ръкавица, за да се скрие от погледа ѝ. След миг тя влезе в сянката на замъка със спътниците си и той свали ръка.