— Може би е луда — каза спокойно. — Никое пораснало момиче не изглежда така, освен ако е лудо. Това би било дразнещо, но далеч по-приемливо от другата възможност.
— Която е? — попита го по-младият след проточилата се пауза.
— Която е, че наистина се е родила тази сутрин. Бих предпочел да е луда. Нека слезем.
Когато мъжът и жените стигнаха замъка, стражниците стояха от двете страни на портата, кръстосали изтъпени, изкривени алебарди и препасали къси саби. Слънцето бе залязло и нелепата им броня изглеждаше все по-заплашителна с избледняването на морето. Странниците се поколебаха и размениха погледи. Те не разполагаха с мрачен замък зад гърба си и очите им не бяха скрити.
— Назовете имената си — изрече сухият глас на втория стражник.
Високият мъж пристъпи напред.
— Аз съм Шмендрик Магьосника — каза той. — Това е Моли Гру, моята помощничка… а това е лейди Амалтея.
Той се препъна в името на бялото момиче, сякаш го произнасяше за пръв път.
— Искаме аудиенция при крал Хагард — продължи той. — Извървели сме дълъг път, за да го видим.
Вторият стражник зачака първия да проговори, но по-младият мъж само се взираше в лейди Амалтея. Вторият нетърпеливо нареди:
— Казвайте по каква работа идвате при крал Хагард.
— Ще кажа — отвърна магьосникът — на самия Хагард. Що за височайши дела ще са, та да мога да ги доверявам на портиери и вратари? Заведете ни при краля.
— Що за височайши дела би имал да обсъжда с крал Хагард един скитащ магьосник с неразумен език? — навъсено попита вторият стражник. Въпреки това се обърна и влезе през портата на замъка, а посетителите на краля повлякоха крака след него. Последен се носеше по-младият стражник, стъпвайки нежно като лейди Амалтея, на чиито движения несъзнателно подражаваше. Тя се спря за миг пред портата, загледана в морето, и стражникът стори същото.
Някогашният му другар гневно му подвикна, ала младият часовой вече бе на друга служба, отговаряше за провиненията си пред нов командир. Той пристъпи през портата едва след като лейди Амалтея бе решила да влезе. После тръгна след нея, тананикайки унесено:
Прекосиха постлан с калдъръм двор, в който студено пране опипа лицата им. През една по-малка врата влязоха в толкова просторна зала, че не можеха да видят стените или тавана в тъмнината. Докато уморено крачеха през залата, гигантски каменни колони се втурваха към тях, а после се накланяха назад, без някога наистина да се покажат пред очите им. Дишането им отекваше в огромното пространство, а стъпките на други, по-дребни твари се чуваха ясно като техните собствени. Моли Гру вървеше плътно до Шмендрик.
След голямата зала дойде друга врата, а после — тясно стълбище. Прозорците бяха нарядко, а свещи изобщо нямаше. Стълбището се виеше нагоре, все по-тясно и по-тясно, докато започна да им се струва, че всяко стъпало се завърта около себе си и че кулата се затваря около тях като потен пестник. Тъмнината ги гледаше и ги докосваше. Миришеше на дъжд и на куче.
Нещо изръмжа някъде дълбоко и наблизо. Кулата се разтресе като заседнал кораб и отвърна с нисък каменен вой. Тримата пътници изкрещяха, мъчейки се да задържат краката си върху потрепващите стълби, ала водачът им продължи напред без залитане или дума. По-младият мъж прошепна сериозно на лейди Амалтея:
— Всичко е наред, не се плашете. Това е само Бикът.
Звукът не се повтори.
Другият стражник спря рязко, измъкна ключ от таен джоб и го мушна — на пръв поглед — право в празната стена. Част от стената се завъртя навътре и малкото шествие се заизнизва в ниско, тясно помещение с един прозорец и стол в отсрещния край. Нямаше нищо друго: никакви мебели, килим, завеси, гоблени. В стаята се намираха пет човека, високият стол и брашнената светлина на изгряващата нова луна.
— Това е тронната зала на крал Хагард — рече стражникът.
Магьосникът го сграбчи за бронирания лакът и го извъртя към себе си.
— Това е клетка. Това е гробница. Никой жив крал няма да стои тук. Отведи ни при Хагард, ако е жив.
— Сами преценете — отвърна припкащият глас на стражника. Той отвърза шлема си и го вдигна от сивокосата си глава. — Аз съм крал Хагард.