— Хубаво — отвърна Моли. — Чудесно. Колко станаха вече?
— Пет. Този беше по-малък от предишните, но определено ме измъчи повече. Не можах да го доближа пеш, затова трябваше да вляза с копието и конят ми обгоря доста зле. Чудното е, че конят…
— Седнете, Ваше Височество — прекъсна го Моли, — и спрете да правите така. Цялата се втрисам, само като ви гледам.
Принц Лир приседна срещу нея. Извади кама от колана си и навъсено започна да бели картофи. Моли го загледа със слаба, спокойна усмивка.
— Занесох ѝ главата — заговори той. — Тя беше в стаята си, както обикновено. Влачих тази глава по целия път нагоре по стълбите, за да я сложа в краката ѝ.
Той въздъхна и се поряза.
— Проклятие. Не че ми тежеше. По целия път до горе си беше драконова глава, най-славният подарък, който може да бъде подарен. Но когато тя я погледна, изведнъж се превърна в окаяна, смачкана каша от люспи и рога, жилест език и кървави очи. Почувствах се като някой селски касапин, занесъл на момичето си голям къс прясно месо в знак на любовта си. А после тя ме погледна и аз съжалих, че съм го убил. Съжалих, че съм убил дракон!
Той плъзна острието по един жилав картоф и отново се поряза.
— Белете навън, а не към себе си — посъветва го Моли. — Знаете ли, наистина мисля, че трябва да спрете да убивате дракони заради лейди Амалтея. Ако пет от тях не са я трогнали, още един едва ли ще го стори. Опитайте нещо друго.
— Но какво е останало на света, което да не съм опитал? — запита настойчиво Лир. — Преплувах четири реки, до една придошли и поне миля широки. Изкачих седем планини, непокорявани досега, преспах три нощи в Блатото на обесените и излязох жив от гората, в която цветята изгарят очите ти, а славеите пеят отровно. Развалих годежа си с принцесата, за която щях да се женя — и ако това не ти се струва геройство, значи не познаваш майка ѝ. Разгромих точно петнадесет черни рицари, които чакаха до петнадесет брода в своите черни шатри и предизвикваха на дуел всеки, дошъл да ги прекоси. Отдавна загубих броя на вещиците сред трънливи гори, великаните, демоните в облика на девойки; стъклените хълмове, смъртоносните загадки, ужасните изпитания; вълшебните ябълки, пръстени, лампи, отвари, мечове, наметала, ботуши, вратовръзки и нощни шапчици. Да не споменавам крилатите коне, василиските и морските змейове, наред с останалия добитък.
Той вдигна глава: тъмносините му очи бяха объркани и тъжни.
— Ала напразно — продължи. — Не мога да я докосна, каквото и да сторя. Заради нея се превърнах в герой — аз, сънливият Лир, смехът и срамът на баща си — но спокойно можех да си остана глупавият шут, който бях. Подвизите ми не значат нищо за нея.
Моли взе собствения си нож и започна да реже чушките.
— Тогава навярно лейди Амалтея не може да бъде спечелена с подвизи.
Принцът се втренчи в нея, смръщен недоумяващо.
— Има ли друг начин да се спечели девица? — сериозно попита той. — Моли, знаеш ли друг начин? Ще ми го кажеш ли?
Той се наведе над масата и сграбчи ръката ѝ.
— Харесва ми да съм смел, но отново ще стана мързелив страхливец, ако смяташ, че тъй ще е по-добре. Щом я видя, ми се приисква да се възправя срещу всичко зло и грозно и в същото време да се свия неподвижен и нещастен. Какво да сторя, Моли?
— Не знам — отговори тя, внезапно смутена. — Внимание, вежливост, добри дела, такива неща. Добро чувство за хумор.
Малък медно-пепеляв котарак с криво ухо скочи в скута ѝ. Мъркаше оглушително и се притискаше към ръката ѝ. С надежда да смени темата, Моли попита:
— А какво стана с твоя кон? Кое беше чудното?
Но принц Лир зяпаше кривоухия котарак.
— Той откъде дойде? Твой ли е?
— Не — отвърна Моли. — Аз само го храня и го гушкам понякога.
Тя погали тънката шийка на котака и той затвори очи.
— Мислех, че живее тук.
Принцът поклати глава.
— Баща ми мрази котки. Казва, че няма такова нещо като котка — че това е просто форма, която разните дяволчета, таласъми и караконджули обичат да нахлузват, за да им е лесно да влизат в домовете на хората. Би го убил, ако знаеше, че е тук.
— Какво стана с коня? — попита Моли.
Принц Лир отново посърна.
— Беше странно. След като самият подарък не ѝ хареса, помислих, че може да ѝ е интересно как е бил спечелен. Описах ѝ сцената и атаката — сещаш се — съскането и голите криле, миризмата на драконите, особено в дъждовна утрин; бликването на черната кръв по върха на копието ми. Но тя не чу нищо, нито дума, докато не заговорих за огнената струя, която почти изгори нозете на бедното ми конче. Тогава — о, тогава тя се завърна оттам, където отива, когато ѝ говоря, и каза, че трябва да види коня. Затова я отведох в конюшнята, където горкото създание стенеше от болка, и тя положи ръка върху него, върху краката му. И вопълът спря. Ужасен звук издават, когато са сериозно ранени. Щом престанат, е като песен.