Тя се канеше да го остави, но той ѝ заговори с онзи глас, присъщ само на героите, подобен на особения зов при много животни, когато станат майки.
— Сън, който се завръща толкова често, навярно е вестител, дошъл да ви предупреди за бъдещето или да ви напомни за неща, забравени без време. Кажете повече за него, ако искате, а аз ще се опитам да го разгадая.
При тези думи тя спря, взряна в него с леко обърната глава, все още с изражението на някакво стройно, покрито с козина създание, надзъртащо от гъсталака. Ала очите ѝ таяха човешка загуба, сякаш бе пропуснала нещо, от което се нуждаеше, или внезапно беше осъзнала, че никога не го е имала. Ако бе мигнал само веднъж, щеше да си е отишла; но той не мигна и я възпря, както се бе научил да възпира грифони и химери с нетрепващия си поглед. Босите ѝ ходила го раниха по-дълбоко от бивник или раздиращ нокът, ала принцът бе истински герой.
— В съня има черни фургони с решетки — проговори лейди Амалтея — и зверове, които са и не са, и крилато създание, което звънти като метал под лунните лъчи. Високият мъж има зелени очи и окървавени ръце.
— Високият мъж трябва да е чичо ви, магьосникът — продума принц Лир. — Тази част поне е достатъчно ясна, а окървавените ръце не ме изненадват. Никога не съм го харесвал особено, ако простите откровеността ми. Това ли е целият сън?
— Не мога да ви разкажа целия — отвърна тя. — Никога няма край.
Страхът се завърна в очите ѝ като канара, която пада в езеро: всичко се размъти и завъртя, навсякъде се стрелкаха бързи сенки.
— Бягам от едно хубаво място, където съм била в безопасност — продължи тя, — а нощта гори около мен. Но в същото време е ден и стъпвам под букове в топлия, кисел дъжд, и има пеперуди и меден звук, и пъстри пътища, и градове като рибешки кости, и летящата твар убива старицата. Аз тичам ли, тичам в смразяващия огън, накъдето и да се завъртя, а краката ми са крака на звяр…
— Лейди — прекъсна я принц Лир, — милейди, с ваше позволение, стига толкова.
Сънят ѝ се сгъстяваше в мрака помежду им и принцът изведнъж не искаше да знае какво означава.
— Стига толкова — повтори той.
— Но аз трябва да продължа — каза лейди Амалтея, — защото той никога не свършва. Дори щом се събудя, не мога да кажа кое е истинско и кое сънувам, когато се движа или говоря, или вечерям. Спомням си онова, което не може да се е случило, и забравям неща, които ми се случват в момента. Някои хора ме гледат, сякаш трябва да ги познавам, и в съня си аз ги познавам, а огънят винаги приближава, въпреки че съм будна…
— Стига толкова — отчаяно повтори той. — Вещица съгради този замък и разговорите за кошмари тук често ги сбъдват.
Не го смрази сънят ѝ, а това, че тя не заплака, докато го разказваше. Като герой, той разбираше ридаещите жени и знаеше как да спре плача им — обикновено трябваше да убиеш нещо — но спокойният ѝ ужас го обърка и обезсили, а очертанията на лицето ѝ смазаха сдържаното достойнство, което пазеше с такава гордост. Когато отново проговори, гласът му бе млад и пресекващ.
— Бих ви ухажвал по-изискано — каза той, — ако знаех как. Драконите и бойните ми подвизи ви отегчават, но те са всичко, което мога да ви предложа. Герой съм отскоро, а преди да стана герой, бях едно нищо, нищо друго освен скучния, мекушав син на баща си. Навярно сега пак съм скучен по нов начин, но съм тук и не е редно да ме оставяте да се похабя без полза. Мечтая си да поискате нещо от мен. Не е нужно да е юначно — просто да е полезно.
Тогава лейди Амалтея му се усмихна за първи път, откакто бе пристигнала в замъка на крал Хагард. Бе мъничка усмивка, като новата луна, тъничък сърп от светлина на ръба на незримото, но принц Лир се наведе към нея, за да се стопли. Би обгърнал усмивката ѝ с шепи, за да я разгори с дъха си, ако имаше смелост.
— Запейте ми — рече тя. — Ето кое би било юначно — да извисите глас в това мрачно, самотно място — а и ще е полезно. Запейте ми, запейте силно — заглушете сънищата ми, не ми давайте да си спомня онова, което напира да си го спомня. Запейте ми, господарю принц, умолявам ви. Може и да не изглежда като заръка за герой, но би ме зарадвало.
И тъй принц Лир запя с пълен глас, направо на студеното стълбище, и много влажни, невидими създания с плясъци и припкане се втурнаха да се скрият от слънчевото веселие на гласа му. Той пееше първите думи, които му хрумнаха, и ето какви бяха те: