— Добре — каза. — Сега ще ги намерим. Ела. Ела с мен.
Тя се обърна към него, мърдайки устни, за да оформи думи, но думи не излязоха. Магьосникът се взираше в лицето ѝ със зелените си очи.
— Лицето ти е влажно — каза той разтревожено. — Надявам се да са пръски. Ако си станала толкова човек, че да плачеш, няма магия на света… ох, трябва да са пръски. Ела с мен. Дано да са пръски.
Глава дванадесета
В голямата зала на замъка часовникът удари шест. Всъщност от полунощ бяха минали единадесет минути, но в залата не бе по-тъмно, отколкото в шест часа̀ или по пладне. Обитателите на замъка обаче определяха времето по разликите в мрака. В някои часове залата бе студена само заради липсата на топлина и тъмна заради липсата на светлина; въздухът бе застоял и застинал, а камъните воняха на тиня, понеже нямаше прозорци, които да пропуснат прочистващия вятър. Това бе денят.
Ала нощем, както някои дървета съхраняват непомръкваща светлина през целия ден, съхраняват я под листата си дълго след залеза — тъй нощем замъкът се зареждаше и закипяваше от тъмнина, оживяваше от тъмнина. Тогава голямата зала бе студена с основание; тогава тихите шумове, които денем спяха, се събуждаха, за да топуркат и драскат из ъглите. Беше нощ, когато древната миризма на камъните сякаш се надигаше дълбоко изпод пода.
— Запали светлина — обади се Моли Гру. — Моля те, можеш ли да създадеш светлина?
Шмендрик промърмори нещо рязко и професионално. За момент не се случи нищо, но после странно жълтеникаво сияние се плъзна над пода и се разпиля на хиляда припкащи парченца, които припламваха и писукаха. Нощните зверчета на замъка проблясваха като светулки. Те се стрелкаха насам-натам из залата и хвърляха стремителни сенки с болнавата си светлина, от което мракът стана още по-студен.
— Ще ми се да не го беше правил — каза Моли. — Можеш ли да ги спреш? Поне лилавите, с… с краката, май.
— Не, не мога — тросна ѝ се Шмендрик. — Тихо. Къде е черепът?
Лейди Амалтея го виждаше върху една колона, ухилен, малък като лимон сред сенките и блед като утринната луна, но не продума. Не беше говорила, откакто слезе от кулата.
— Ето го — каза магьосникът. Той се приближи до черепа и дълго се взира в напуканите, ронещи се очни кухини, като кимаше бавно и хъмкаше тържествено. Моли Гру се бе втренчила също толкова съсредоточено, но често хвърляше погледи и към лейди Амалтея. Накрая Шмендрик каза:
— Така. Не стойте толкова близо.
— Наистина ли има заклинания, които ще накарат череп да говори? — попита Моли.
Магьосникът разпери пръсти и я дари с лека, веща усмивка.
— Има заклинания, които ще накарат всяко нещо да говори. Великите магьосници са били превъзходни слушатели и са измислили начини да развържат езика на всички неща по света, живи или мъртви. Това е основното на магьосничеството — гледане и слушане.
Той изведнъж отклони поглед, пое си дълбоко въздух и разтърка длани.
— Останалото е техника — добави. — Тъй. Започваме.
Завъртя се към черепа, положи леко ръка върху бледото теме и го призова с дълбок, властен глас. Думите замаршируваха от устата му като войници, чиито стъпки отекваха с мощ, докато пресичаха мрачния въздух, ала черепът не отговори.
— Само се чудех — пророни магьосникът. Вдигна ръка от черепа и отново му заговори. Този път заклинанието звучеше отстъпчиво и предразполагащо, почти жално. Черепът остана безмълвен, но Моли си помисли, че безликият му образ за миг се пробуди и отново замря.
В притичващата светлина на лъчистите твари косата на лейди Амалтея сияеше като цвете. Девойката не изглеждаше нито заинтригувана, нито безразлична, а смълчана, както понякога се смълчава бойно поле, докато наблюдаваше как Шмендрик изрича заклинание подир заклинание към една топка от кост с цвета на пустиня, която оставаше също толкова безмълвна. Всяко заклинание звучеше по-отчаяно от предишното, ала черепът отказваше да отговори. И все пак Моли Гру бе сигурна, че той разбира и слуша, и се забавлява. Тя познаваше мълчанието на подигравката прекалено добре, за да го сбърка със смъртта.
Часовникът удари двадесет и девет — поне там изгуби бройката Моли. Ръждивите удари още дрънчаха към пода, когато Шмендрик изведнъж размаха юмруци към черепа и викна:
— Добре бе, добре бе, превзет кокаляк такъв! А не щеш ли един в окото?
При последните думи гласът му напълно се разнищи до нещастно и яростно ръмжене.
— А така — обади се черепът. — Крещи. Събуди стария Хагард.
Неговият глас звучеше като клони, които пращят и се блъскат сред вятъра.