— Не разбирам — каза принц Лир. — Защо бе уплашен — баща ми? Какво е…?
Но точно тогава от далечната страна на часовника се разнесе бездумен тържествуващ крясък и началото на мощен трясък. Блещукащата мъгла незабавно изчезна и върху всички се срути черна тишина.
— Хагард е разбил часовника — проговори Шмендрик. — Вече няма път назад, или навън, освен пътя на Бика.
Около тях започна да се надига бавен, плътен вятър.
Глава тринадесета
Проходът бе достатъчно широк, за да крачат рамо до рамо, но те тръгнаха един след друг. Лейди Амалтея сама избра да върви най-отпред. Принц Лир, Шмендрик и Моли Гру я следваха и косите ѝ бяха единственият им светлик в тъмното, но пред самата нея цареше мрак. Въпреки това тя стъпваше толкова уверено, сякаш вече бе минавала оттук.
Така и не разбраха къде в действителност се намират. Студеният вятър изглеждаше истински, също като студената смрад, която се носеше с него, а тъмата ги пропускаше да минат много по-неохотно от часовника. Самата пътека бе дотолкова реална, че натъртваше ходилата и на места я задръстваха истински камъни и пръст, отронили се от стените на пещерата. Но посоката ѝ следваше невъзможните серпентини на съня, стръмна и крива, виеща се около себе си; ту се гмурваше почти отвесно, ту сякаш се издигаше леко; ту се разплиташе навън и надолу, ту лъкатушеше назад, за да ги върне, може би, под голямата зала, в която крал Хагард навярно още беснееше над съборен часовник и строшен череп.
«Дело на вещица, без съмнение — помисли си Шмендрик, — а нищо, създадено от вещица, не е истинско, в края на краищата.» После добави: «Това обаче трябва да е краят. Всичко ще се окаже достатъчно истинско, ако това не е краят.»
Докато се препъваха напред, той набързо разказа приключенията им на принц Лир, като започна със собствената си странна история и още по-странна прокоба, описа гибелта на Среднощния карнавал и бягството си с еднорогата и продължи със срещата им с Моли Гру, пътуването до Хагсгейт и разказа на Дрин за двойното проклятие над града и замъка. Тук спря, понеже по-нататък следваше нощта на Червения бик: нощ, завършила, за добро или зло, с магия — и с гола девойка, която се мяташе в тялото си като крава в плаващи пясъци. Надяваше се, че принцът ще е по-любопитен да научи за героичното си раждане, отколкото за произхода на лейди Амалтея.
Принц Лир се дивеше подозрително, което не се постига лесно.
— Отдавна зная, че кралят не ми е баща — призна той. — Въпреки това упорито се опитвах да му бъда син. Враг съм на всички, които заговорничат против него, и бръщолевенето на някаква дъртофелница няма да е достатъчно, за да причиня рухването му. А иначе мисля, че вече няма еднорози, и зная, че крал Хагард никога не ги е виждал. Как е възможно човек, който е зървал еднорог дори веднъж — камо ли хиляди с всеки прилив — да бъде тъжен като него? Ха, ако аз бях видял нея само веднъж…
Сега самият той се спря леко смутен и усети, че разговорът се носи към някаква скръб, от която няма връщане назад. Вратът и раменете на Моли слушаха съсредоточено, но лейди Амалтея, дори и да чуваше думите на двамата мъже, не го показа.
— И все пак кралят крие радост някъде в живота си — отбеляза Шмендрик. — Наистина ли никога не си виждал следа от нея, никога ли не си виждал дирята ѝ в очите му? Аз съм. Помисли за миг, принце.
Принцът замълча и четиримата пак закриволичиха през смрадния мрак. Понякога не можеха да определят дали се изкачват или спускат; или дали проходът завива, преди щърбата близост на камък край раменете им внезапно да стане студения склон на стена пред лицата им. Не се чуваше нито звук от Червения бик, не проблясваше и искрица от зловещата светлина; но когато Шмендрик докосна влажното си лице, миризмата на Бика полепна по пръстите му.
— Някой път, когато се качи на кулата, по лицето му се явява нещо — наруши мълчанието принц Лир. — Не точно светлина, а проясняване. Спомням си. Бях малък, а той никога не изглеждаше така, когато гледаше мен или нещо друго. И сънувах един сън.
Сега принцът вървеше много бавно, тътрейки крака по земята.
— Сънувах един сън — продължи той, — все същия сън отново и отново: как стоя до прозореца посред нощ и виждам Бика, виждам Червения бик да…
Той не довърши.
— Да натирва еднорози в морето — каза Шмендрик. — Не си сънувал. Хагард, за собствена наслада, ги е принудил всичките да се носят с приливите и отливите — всички без един.
Магьосникът си пое въздух.
— Този един е лейди Амалтея.