— Не — повтори той, и този път думата отекна с друг глас, гласа на крал: не Хагард, а крал, който оплакваше не онова, което нямаше, а онова, което не можеше да даде.
— Милейди — поде той, — аз съм герой. Това е занаят, нищо повече, като тъкачеството и пивоварството, и също като тях има своите хитрости, тънкости и чалъми. Има си начини да различиш вещица и да познаеш отровен поток; съществуват определени слаби места на всички дракони и определени гатанки, които закачулените непознати са склонни да ти задават. Но истинската тайна на героя е в познанието му за реда на нещата. Свинарчето не може да се венчае за принцесата, преди да поеме към приключенията си, нито пък момчето да почука на вратата на вещицата, когато тя е заминала на почивка. Злият чичо не може да бъде разкрит и възпрян, преди да е сторил злото си дело. Нещата трябва да се случват, когато е дошло времето да се случат. Търсенето не може просто да бъде прекъснато; пророчествата не може да бъдат оставени да гният като необрани плодове; еднорозите може да чакат спасение много дълго, но не и завинаги. Щастливият завършек не може да настъпи в средата на приказката.
Лейди Амалтея не му отговори.
— Защо не? — попита Шмендрик. — Кой е рекъл така?
— Героите — отвърна принц Лир тъжно. — Героите знаят за реда и за щастливите завършеци — героите знаят, че някои неща са по-добри от други. Дърводелците познават шарките и летвичките, и правите линии.
Той разпери ръце към лейди Амалтея и пристъпи към нея. Тя не се отдръпна, нито извърна лице; всъщност дори повдигна глава още и принцът бе онзи, който отклони поглед.
— Ти ме научи на това — продължи той. — Никога не съм те поглеждал, без да съзра колко прелестно е подреден светът или без да ми дожалее за неговото падение. Станах герой, за да служа на теб и на всичко, което е като теб. И за да намеря начин да подхвана разговор.
Но лейди Амалтея не му отговори.
Бледа като варовик, светлината в пещерата се усилваше. Четиримата вече се виждаха един друг ясно, лоенобелезникави и чужди в страха си. Дори красотата на лейди Амалтея се оттичаше в мътната, гладна светлина. Тя изглеждаше по-смъртна от другите трима.
— Бикът идва — каза принц Лир. Обърна се и тръгна надолу по прохода, с дръзките, нетърпеливи крачки на герой. Лейди Амалтея го последва с леката и горда походка, с която се опитват да ходят принцесите. Моли Гру остана до магьосника и хвана ръката му, точно както бе докосвала еднорогата в мигове на самота. Той ѝ се усмихна отгоре; изглеждаше доволен от себе си.
— Остави я каквато си е — каза Моли. — Остави я да бъде.
— Кажи го на Лир — отвърна той ведро. — Аз ли казах, че редът е всичко? Аз ли казах, че тя трябва да предизвика Червения бик, защото тъй ще е по-правилно и приемливо? Мен не ме вълнуват изрядните избавления и официалните щастливи завършеци. Те вълнуват Лир.
— Но ти го накара да го направи — възрази тя. — Знаеш, че всичко, за което той си мечтае, е тя да се откаже от търсенето си и да остане с него. И тя щеше да го стори, но ти му припомни, че е герой, и сега той трябва да постъпи, както постъпват героите. Той я обича, а ти го подлъга.
— Не съм — каза Шмендрик. — Тихо, ще те чуе.
Моли почувства, че ѝ се завива свят, че оглупява от близостта на Бика. Светлината и миризмата се бяха превърнали в лепкаво море, из което тя се мяташе като еднорозите, безнадеждно и завинаги. Пътеката започваше да криви надолу, към усилващата се светлина; а далеч напред принц Лир и лейди Амалтея крачеха рамо до рамо към крушение със спокойствието на догарящи свещи. Моли Гру се изкиска.
— Знам защо го направи — продължи тя. — Ти самият не можеш да станеш смъртен, докато не ѝ върнеш предишния вид. Не е ли тъй? Все ти е едно какво ще се случи с нея или с другите, стига най-сетне да станеш истински магьосник. Не е ли тъй? Е, никога няма да бъдеш истински магьосник, даже ако превърнеш Бика в бекасина, защото и това ще е само фокус. Не те вълнува нищо освен магията, а що за магьосник си тогава? Шмендрик, не ми е добре. Трябва да седна.
Шмендрик трябва да я бе носил доста дълго, защото тя определено не местеше крака, а зелените му очи отекваха в главата ѝ.
— Точно така. Само магията значи нещо за мен. Сам бих събрал всички еднорози за Хагард, ако така могъществото ми щеше да порасте даже с половин косъм. Истина е. Нямам предпочитания, нямам и преданост. Имам само магията.
Гласът му бе суров и тъжен.
— Наистина ли? — попита тя, като се люшкаше унесено в ужаса си и гледаше леещата се светлина. — Това е ужасно. — Бе впечатлена дълбоко. — Наистина ли си такъв?