Внезапно онова, което забавяше крачките им, се оказа пясък и мирисът на морето — студен като другия, ала тъй хубав, тъй дружелюбен, че и двамата спряха да тичат и се разсмяха. Над тях, върху скалата, замъкът на крал Хагард се разклоняваше към сиво-зелено утринно небе, опръскано с рехави млечни облаци. Моли бе сигурна, че самият крал ги наблюдава от някоя клатеща се кула, но не го виждаше никъде. Няколко звезди още потрепваха в тъмносиньото небе над вълните. Водата се бе отдръпнала и оголелият плаж блестеше във влажния сив цвят на обелена стрида, но далеч надолу по брега морето се извиваше като лък и Моли разбра, че приливът иде.
Еднорогата и Червеният бик стояха един срещу друг върху извивката на лъка; морето бе зад гърба ѝ. Бикът настъпи бавно: не я атакуваше, а я изтласкваше почти нежно към водата, без да я докосва нито за миг. Тя не му се съпротивляваше. Рогът ѝ бе тъмен, а главата — приведена, и Бикът отново бе неин повелител, както в хагсгейтската равнина, преди превръщането ѝ в лейди Амалтея. Можеше да е същата безнадеждна зора, ако се изключи морето.
И все пак тя не бе победена изцяло. Продължи да отстъпва назад, докато единият ѝ заден крак нагази във водата. При допира тя скокна през мрачната жарава на Червения бик и препусна по плажа: тъй бърза и лека, че повеят от преминаването ѝ заличи следите ѝ в пясъка. Бикът я последва.
— Направи нещо — дрезгаво рече някой на Шмендрик, също както Моли много отдавна. Принц Лир стоеше зад него с окървавено лице и обезумели очи. Приличаше на крал Хагард.
— Направи нещо — каза той. — Имаш сила. Превърна я в еднорог — сега направи нещо, за да я спасиш.
Той разтвори длани към магьосника.
— Не мога — отвърна му Шмендрик тихо. — Сега не може да ѝ помогне всичката магия на света. Ако тя не му се опълчи, трябва да влезе в морето при другите. Ни магия, ни меч не ще ѝ помогнат.
Моли чуваше плясъка на вълнички по пясъка — приливът започваше. Не видя мятащи се еднорози във водата, макар да ги потърси, копнеейки да са там. «Ами ако е твърде късно? Ами ако са отплавали с последния отлив, към най-дълбоките морета, където кораби не пътуват, заради кракена и морския дракон, и плаващите джунгли от отломки, които оплитат и давят дори тях? Тогава никога няма да ги открие. Дали би останала с мен?»
— Тогава за какво е магията? — попита принц Лир обезумяло. — Каква е ползата от вълшебничеството, ако не може да спаси еднорог?
Той се вкопчи в рамото на магьосника, за да не падне.
Шмендрик не обърна глава. С нотка на тъжна подигравка отговори:
— За това са героите.
Заради туловището на Бика не можеха да видят еднорогата; ала внезапно тя сви рязко и се стрелна по плажа към тях. Сляп и търпелив като морето, Червеният бик я последва, като изравяше с копита огромни бразди във влажния пясък. Пушек и огън, пръски и буря, те приближаваха, без някой да надделее, и принц Лир изсумтя разбиращо.
— Да, естествено — рече той. — Точно за това са героите. Магьосниците не могат да променят нищо, затова казват, че никой не може, но героите са орисани да умират заради еднорози.
Той пусна рамото на Шмендрик, като се усмихваше на себе си.
— В разсъжденията ти има фундаментална грешка — поде Шмендрик възмутено, ала принцът така и не чу каква е. Еднорогата се стрелна покрай тях — с дъх, струящ в синьо-бяло, и глава, вдигната твърде високо — и принц Лир скочи на пътя на Червения бик. За миг изчезна напълно, като перце в пламък. Бикът го прегази и го остави да лежи на земята. Едната половина на лицето му се притисна в пясъка прекалено плътно, а кракът му ритна три пъти във въздуха и замря.
Той падна без вик, а Моли Гру и Шмендрик онемяха, сразени като него, ала еднорогата се обърна. Червеният бик спря заедно с нея и се завъртя, за да я остави още веднъж между себе си и морето. Той отново заситни към нея танцуващо, но еднорогата го забеляза точно толкова, колкото би забелязала ухажваща я птичка. Тя стоеше неподвижно и се взираше в усуканото тяло на принц Лир.
Приливът настъпваше с бучене и плажът лека-полека се стесняваше. Белогривести и високи вълни се разливаха сред разстилащата се зора, но Моли Гру още не виждаше други еднорози освен нейния. Над замъка небето бе алено, а върху най-високата кула крал Хагард се открояваше като черно зимно дърво. Моли Гру виждаше правата цепка на устата му и потъмнелите нокти на ръцете, вкопчени в парапета. «Но замъкът вече не може да се срути. Само Лир можеше да го срути.»