Изведнъж еднорогата изкрещя. Звукът изобщо не приличаше на предизвикателния зов, с който бе посрещнала Червения бик първия път; бе грозен, грачещ вопъл на мъка и загуба, и ярост, какъвто никое безсмъртно създание не бе надавало. Замъкът потрепери, а крал Хагард се сви назад и закри лицето си с ръка. Червеният бик се поколеба, риейки в пясъка и мучейки неуверено.
Еднорогата отново изтръби и се изправи като ятаган. Изящната извивка на тялото ѝ накара Моли да затвори очи, но тя ги отвори пак, точно навреме, за да види как еднорогата се хвърля към Червения бик и как Бикът кривва встрани. Рогът ѝ отново сияеше, пламтящ и трептящ като пеперуда.
Тя отново нападна и Бикът отново отстъпи, натежал от объркване, но все още бърз като риба. Неговите собствени рога имаха цвета и формата на светкавици и еднорогата залиташе при най-лекото движение на главата му; но той продължаваше да отстъпва, да се отдръпва все по-назад по плажа, както тя по-рано. Тя се хвърляше към него, в порив да убива, но не можеше да го стигне. Все едно искаше да прониже сянка или спомен.
Тъй Червеният бик отстъпи, без да влезе в схватка, докато тя го изтласка до ръба на водата. Там застина в защита, с клокочещия около копитата му прибой и свличащия се изпод тях пясък. Нямаше нито да се бие, нито да побегне и сега тя разбра, че никога няма да го срази. Въпреки това се подготви за още една атака, докато той гърголеше учудено.
За Моли Гру светът увисна неподвижно в оня стъклен миг. Сякаш застанала на върха на кула, по-висока от Хагардовата, тя видя отгоре един блед отрязък земя, на който мъжка и женска кукла се взираха с пришитите си очи в глинен бик и мъничък еднорог от слонова кост. Изоставени играчки — имаше и още една кукла, полузаровена; и пясъчен замък с крал от клечици, подпрян в една от куличките. Приливът всеки миг щеше да отнесе всичко, да остави след себе си само торбестите птици на плажа, подскачащи в кръг.
После Шмендрик с разтърсване я върна при себе си. «Моли» — повика я той. Далеч навътре в морето идваха други вълни: дългите тежки вълни, завихрени в бяло над зелените си сърца; те се разкъсваха, за да задимят над пясъчните ивици и хлъзгавите скали, стържеха по плажа със звук, подобен на огън. Птиците излетяха на грачещи групички и кресливото им възмущение се изгуби в рева на вълните като карфици.
И в белотата, от белотата, разцъфващи от разкъсаните води, с тела, извити по пъстрите мраморни сводове на вълните, с гриви и опашки, и крехките бради на мъжките, пламтящи на слънцето, с очи тъмни и бисерни като морските дълбини — и сиянието на роговете, седефеното сияние на роговете! Роговете идеха, устремени като пъстроцветните мачти на сребърни кораби.
Ала те нямаше да стъпят на суша, докато Бикът беше там. Изсипаха се в плитчините и се завъртяха обезумяло като уплашени риби, хванати във вдигащи се мрежи; вече не бяха част от морето, губеха го. Всяка вълна носеше стотици и ги запращаше върху предните, които сега се бореха да не бъдат изхвърлени на брега, а новите на свой ред отчаяно ритаха, изправяха се и се блъскаха, протегнали назад дългите си облачни шии.
Еднорогата наведе глава за последен път и се хвърли към Червения бик. Ако той беше истинска плът или призрак от вятър, ударът ѝ щеше да го пръсне като изгнил плод. Ала той се обърна, без да го забележи, и бавно пристъпи в морето. Еднорозите във водата обезумяло се сбутаха, за да го пропуснат, тъпчейки и насичайки прибоя на валма от мъгла, които от роговете им заблестяха в багрите на дъгата; но на плажа и върху скалата, нашир и надлъж из кралството на Хагард, земята въздъхна, когато тежестта на Бика се отмести от нея.
Той стъпва дълго, преди да заплува. И най-огромните вълни едва стигаха до глезените му, а боязливият прилив избяга от него. Ала когато най-сетне се остави да потъне сред прииждащата вода, от морето зад него се надигна огромен талаз: зелена и черна грамада, дълбока и гладка, и бръснеща като вятъра. Събра се безшумно, нагъвайки се от хоризонт до хоризонт, докато в един миг закри дори увисналите плешки и извития гръб на Бика. Шмендрик вдигна мъртвия принц и двамата с Моли побягнаха, докато не ги спря отвесният скален скат. Вълната се стовари като порой от окови.
Сетне еднорозите излязоха от морето.
Моли не ги видя ясно нито за миг — те бяха светлина, скачаща към нея, и вик, заслепяващ очите ѝ. Тя бе достатъчно мъдра да знае, че на никой смъртен не е писано да види всичките еднорози на света, и се опита да открие своята еднорога и да гледа само нея. Ала еднорозите бяха твърде много, твърде красиви. Сляпа като Бика, тя тръгна да ги пресрещне, разперила ръце.