И когато Рук изкрещя: „Ето Самия край!“, а черните завеси се плъзнаха назад, за да разкрият Ели, мърмореща в студа и мрака, еднорогата почувства същия безпомощен страх от старостта, който разпръсна тълпата, макар и да знаеше, че в клетката седи само Мама Фортуна. Помисли си: „Вещицата знае повече, отколкото знае, че знае.“
Нощта се спусна стремително, навярно защото харпията я пришпорваше. Слънцето потъна в мръсни облаци като камък в морето и със също толкова шанс да се издигне отново, а на небето нямаше нито луна, нито звезди. Мама Фортуна тихо се понесе между клетките. Харпията не помръдна, когато тя приближи, и това накара старицата да спре и да се взира в нея дълго време.
— Още не — измърмори накрая. — Още не.
Но гласът ѝ бе натежал от умора и съмнение. Тя стрелна еднорогата с очи като жълти водовъртежи в гъстия здрач.
— Е, поне един ден още — рече с кикотеща се въздишка и се обърна отново.
След нея Карнавалът остана безмълвен. Всички зверове спяха, освен паяка, който тъчеше, и харпията, която чакаше. Ала нощта пращеше все по-силно и еднорогата очакваше всеки момент да се разпори, да разкъса шев по цялото небе, за да разкрие… „Още решетки — помисли си тя. — Къде ли е магьосникът?“
Най-накрая той се появи забързано в тишината, въртейки се и танцувайки като котарак в студа, препъвайки се в сенките. Когато стигна до клетката на еднорогата, направи радостен поклон и каза гордо:
— Шмендрик е с теб.
От клетката, разположена най-близо до нейната, еднорогата чу острия звън на бронз.
— Мисля, че имаме съвсем малко време — каза тя. — Наистина ли можеш да ме освободиш?
Високият мъж се усмихна и дори бледите му сериозни пръсти се развеселиха.
— Казах ти, че вещицата допусна три големи грешки. Твоето пленяване бе последната, а отвличането на харпията — втората, защото вие двете сте истински, а Мама Фортуна има толкова сили да ви направи свое притежание, колкото може да удължи зимата с един ден. Но да си мисли, че съм шарлатанин като нея — това бе първата ѝ и фатална глупост. Защото и аз съм истински. Аз съм Шмендрик Магьосника, последният от огнените мистици, и съм по-стар, отколкото изглеждам.
— Къде е другият? — попита еднорогата.
Шмендрик навиваше ръкавите си.
— Не се безпокой за Рук. Зададох му друга гатанка — такава, която няма отговор. Може да не шавне повече.
Той изрече три ъглести думи и щракна с пръсти. Клетката изчезна. Еднорогата се намери в малка горичка — сред портокалови и лимонови дръвчета, круши и нарове, бадеми и акации; под копитата си усети меката пролетна пръст, а над себе си видя растящото небе. Сърцето ѝ олекна като дим и тя събра всички сили за могъщ скок в сладката нощ. Ала остави скока да се оттече от нея неосъществен, защото знаеше, че макар и невидими, решетките още са там. Беше живяла твърде дълго, за да не знае.
— Съжалявам — долетя гласът на Шмендрик нейде от мрака. — Така бих искал това да бе заклинанието, което щеше да те освободи.
После изпя нещо хладно и ниско и странните дървета се разлетяха като пух от глухарчета.
— Това е по-сигурно заклинание — рече. — Сега решетките са чупливи като старо сирене, което аз ще натроша и разпръсна, така.
След това изпъшка и отдръпна ръцете си. От всеки дълъг пръст капеше кръв.
— Сигурно съм сбъркал ударението — каза дрезгаво. Скри ръце в плаща си и се опита да звучи безгрижно:
— Случва се.
Този път се чу дращенето на слова от кремък и окървавените ръце на Шмендрик запърхаха към небето. Нещо сиво и ухилено, нещо като мечка, но по-голямо от мечка, нещо, което се кикотеше гъгниво, се появи, куцайки, отнякъде, нетърпеливо да строши клетката като орех и да изчовърка парченца от плътта на еднорогата с ноктите си. Шмендрик му нареди да се върне обратно в нощта, но то не го послуша.
Еднорогата отстъпи в единия ъгъл и наведе глава; но харпията се размърда със звън в клетката си и сивата фигура обърна онова, което трябваше да е главата ѝ, и я видя. Издаде неясен, гърголещ звук и изчезна.
Магьосникът проклинаше и трепереше.
— Призовавал съм го и преди, много отдавна — каза. — И тогава не успях да се справя с него. Сега дължим живота си на харпията, а тя може да поиска разплата още преди изгрев слънце.
Той замълча, кършейки наранените си пръсти, чакайки еднорогата да проговори.
— Ще опитам още веднъж — рече накрая. — Да опитам ли още веднъж?
Еднорогата си мислеше, че все още вижда как нощта ври там, където доскоро беше сивото нещо.