— Как така какво съм направил? — тросна се той на стенещата Моли. — Просто я спасих от Бика с магия, ето какво направих. С магия, жено, със собствената си истинска магия!
Чувстваше се безпомощен от радост — едновременно му се искаше да танцува и да не помръдва; отвътре го разтърсваха ридания и речи и в същото време нямаше нищо, което искаше да каже. В крайна сметка се разсмя лудешки, прегърна се сам, докато изохка, и се простря на земята до Моли, когато краката му не издържаха.
— Дай ми плаща си — нареди Моли.
Магьосникът сияеше насреща ѝ, примигвайки. Тя се протегна и грубо смъкна парцаливия плащ от раменете му. После го уви колкото можа около спящото момиче. Момичето светеше през него, както слънцето — през листа.
— Без съмнение се чудиш как възнамерявам да я върна в подобаващата ѝ форма — поде Шмендрик. — Не се чуди. Силата ще дойде при мен, когато имам нужда от нея — поне това знам вече.
Той импулсивно сграбчи Моли и прегърна главата ѝ с дългите си ръце.
— Но ти беше права — провикна се, — права беше! Тя е там и е моя!
Моли се отскубна от него, с една зачервена буза и две смачкани уши. Момичето в скута ѝ въздъхна, престана да се усмихва, извърна лице от изгрева. Моли каза:
— Шмендрик, окаянико, магьоснико, не виждаш ли…
— Какво? Няма нищо за виждане.
Но гласът му изведнъж бе станал рязък и предпазлив, а в зелените очи изплуваше страх.
— Червеният бик дойде за еднорог, затова тя трябваше да се превърне в нещо друго. Ти ме помоли да я преобразя — както те тормози сега?
Моли поклати глава немощно, като старица.
— Не знаех, че смяташ да я превърнеш в човешка девойка — каза тя. — По-добре да я беше…
Тя не довърши и отмести очи от него. Едната ѝ ръка продължаваше да гали косата на бялото момиче.
— Магията избра формата, не аз — отговори Шмендрик. — Един мошеник може да избира между тая или оная измама, но магьосникът е носач, магаре, което води господаря си където е необходимо. Магьосникът извиква, но магията избира. Ако е превърнала еднорог в човешко същество, значи не е можело да се направи друго.
Лицето му бе пламнало в трескав делириум, от който изглеждаше още по-млад.
— Аз съм носител — пропя. — Аз съм обиталище. Аз съм вестител…
— Ти си идиот — яростно го пресече Моли Гру. — Чуваш ли ме? Магьосник си, истина е, но си глупав магьосник.
Девойката се опитваше да се събуди: дланите ѝ се свиваха и се разперваха, клепачите ѝ пърхаха като гургулича гръд. Докато Моли и Шмендрик я гледаха, тя меко изстена и отвори очи.
Бяха по-раздалечени и по-хлътнали от нормалното, тъмни като морските дълбини; и озарени, като морето, от странни, проблясващи създания, които никога не излизат на повърхността. Еднорогата можеше да бъде превърната в гущер, помисли си Моли, или в акула, охлюв, гъска, ала очите ѝ някак щяха да издадат промяната. „Поне на мен. Щях да разбера.“
Девойката лежеше неподвижно и очите ѝ я търсеха в очите на Моли и Шмендрик. После, с едно-единствено движение, се изправи на крака, а черният плащ се свлече върху скута на Моли. За миг се завъртя в кръг, вторачена в ръцете си, вдигнати високо до гърдите ѝ и непотребни. Тя се клатушкаше и влачеше крака като маймуна, която изпълнява номер, а върху лицето ѝ бе изписано глуповатото, озадачено изражение на жертва на шега. И все пак не можеше да направи нито едно движение, което да не е красиво. Вклопченият ѝ ужас бе по-красив от всяка радост, която Моли бе виждала, и това бе най-ужасното в него.
— Магаре — каза Моли. — Вестител.
— Мога да ѝ върна вида — дрезгаво отвърна магьосникът. — Не се тревожи. Мога да ѝ върна вида.
Сияещо под слънчевите лъчи, бялото момиче куцукаше насам-натам със силните си млади крака. Изведнъж се спъна и падна, и падането му беше лошо, понеже не знаеше как да се пази с ръце. Моли се спусна към него, но то се сви на земята, вторачено в нея, и промълви:
— Какво сте направили с мен?
Моли заплака.
Шмендрик пристъпи напред; лицето му бе студено и влажно, но гласът му звучеше спокойно.
— Превърнах те в човешко същество, за да те спася от Червения бик. Друго не можех да сторя. Пак ще те превърна в онова, което си, веднага щом мога.
— Червеният бик — прошепна девойката. — Ах!
Тя трепереше неудържимо, сякаш нещо я тресеше и блъскаше по кожата ѝ отвътре.
— Беше твърде силен — каза тя, — твърде силен. Силата му нямаше край, нямаше и начало. Той е по-стар от мен.
Очите ѝ се разшириха и на Моли ѝ се стори, че Бикът влезе в тях, прекоси дълбините им като пламтяща риба и изчезна. Момичето заопипва лицето си плахо, като се отдръпваше в ужас от усещането на собствените си черти. Свитите ѝ пръсти се плъзнаха по знака върху челото ѝ, тя затвори очи и нададе тъничък, пронизителен вой на загуба и изтощение, и пълно отчаяние.