— Какво приказваш? — запита Шмендрик. — Защо, за бога, трябва да те трошим?
— Направете го! — настоя черепът. — Направете го!
Дишането се приближаваше от всички посоки, макар и само на един чифт крака.
— Не — каза Шмендрик. — Ти си луд.
Той се обърна и за втори път тръгна към изпития, мрачен часовник. Моли хвана студената ръка на лейди Амалтея и го последва, дърпайки бялата девойка като хвърчило.
— Тъй да бъде — тъжно отрони черепът. — Предупредих ви.
В следващия миг закрещя с ужасен глас, като градушка върху желязо:
— Помощ, кралю! Стражи, към мен! Тук има крадци, бандити, хайдуци, похитители, обирджии, убийци, клеветници, плагиати! Крал Хагард! Хо, крал Хагард!
Сега над главите им и навсякъде наоколо задрънчаха брони и се чуха хриптящите викове на тичащите стражници. Не пламнаха факли, защото в замъка не можеше да се пали светлина освен по заповед на самия крал, а Хагард още мълчеше. Тримата крадци стояха сразени и разкрити, безпомощно зяпнали черепа.
— Съжалявам — каза той. — Такъв съм си, предател. Но поне се опитах…
В този миг липсващите му очи видяха лейди Амалтея и се разшириха и заблестяха, макар това да бе невъзможно.
— О, не — промълви той. — Не, ти не. Може да съм вероломен, но не съм толкова вероломен.
— Бягайте — рече Шмендрик, както го бе рекъл много отдавна на дивата морскобяла легенда, която тъкмо беше освободил. Хукнаха през голямата зала, докато стражниците шумно се препъваха в мрака, а черепът крещеше:
— Еднорог! Еднорог! Хагард, Хагард, ето я, отива към Червения бик! Часовникът, Хагард — къде си? Еднорог! Еднорог!
После гласът на краля прошумоля свирепо изпод глъчта:
— Глупак, предател, ти си ѝ казал!
Бързите му потайни стъпки изшумоляха наблизо и Шмендрик се приготви да се обърне и да се бие; ала се чу изсумтяване и пукот, и стъргане, а сетне отскачащото изхрущяване на стара кост върху стар камък. Магьосникът отново хукна.
Когато застанаха пред часовника, нямаха много време за колебание или мислене. Стражниците вече трополяха в залата и нозете им я изпълваха с бумтящ екот, а крал Хагард съскаше и ги проклинаше да побързат. Лейди Амалтея не се поколеба и за миг. Тя влезе в часовника и изчезна, както луната минава зад облаците — скрита от тях, но не сред тях, на хиляди мили сама.
„Сякаш е дриада — помисли си обезумяло Моли, — а времето е дървото ѝ.“
През мътното, осеяно с точици стъкло тя виждаше топузите и махалото, и разядените звънци, люлеещи се и пламтящи. Отзад нямаше врата, през която да излезе лейди Амалтея. Там бе само ръждивата алея на механизмите, която отвеждаше погледа ѝ надалеч всред дъжд. Топузите се клатеха като водорасли.
— Спрете ги! — викаше крал Хагард. — Разбийте часовника!
Моли заобръща глава, за да каже на Шмендрик, че май знае какво е имал пред вид черепът; ала магьосникът бе изчезнал, заедно с голямата зала на крал Хагард. Нямаше го и часовникът, а тя стоеше край лейди Амалтея насред студено място.
Гласът на краля я стигна от много далеч; тя не толкова го чу, колкото си го спомни. Продължи да обръща главата си и се оказа лице в лице с принц Лир. Зад него се спускаше ярка мъгла, която потръпваше като страните на риба и въобще не приличаше на ръждясал часовник. Шмендрик не се виждаше никъде.
Принц Лир сериозно ѝ кимна, ала първите му думи бяха към лейди Амалтея.
— А ти щеше да тръгнеш без мен — каза той. — Изобщо не си слушала.
И тя му отговори, след като не бе продумвала на Моли или магьосника. С нисък, ясен глас рече:
— Щях да се върна. Не знам защо съм тук или коя съм. Но щях да се върна.
— Не — каза принцът. — Никога нямаше да се върнеш.
Преди да успее да продължи, Моли се намеси — за своя изненада — виквайки:
— Оставете това! Къде е Шмендрик?
Двамата непознати я изгледаха с учтиво учудване, че някой друг на света е в състояние да говори, и тя потръпна от глава до пети.
— Къде е? — повтори. — Ще се върна сама, ако вие не щете.
И отново се обърна.
Той излезе от мъглата, привел глава, сякаш се бореше със силен вятър. Притискаше слепоочието си с длан и когато я махна, кръвта бавно потече надолу.
— Всичко е наред — каза той, когато видя, че кръвта капе върху ръцете на Моли Гру. — Всичко е наред, не е дълбока. Не успях да премина, докато не се случи.
Той се поклони немощно на принц Лир.
— Точно за теб си мислех, че ме превари в тъмното — каза. — Как мина през часовника толкова лесно? Черепът каза, че не знаеш пътя.
Принцът изглеждаше объркан.
— Какъв път? — попита той. — Какво трябваше да зная? Видях къде отиде тя и я последвах.
Внезапният смях на Шмендрик се отърка отривисто в грапавите стени, които доплуваха около тях, когато очите им привикнаха с новия мрак.