Шмендрик трябва да я бе носил доста дълго, защото тя определено не местеше крака, а зелените му очи отекваха в главата ѝ.
— Точно така. Само магията значи нещо за мен. Сам бих събрал всички еднорози за Хагард, ако така могъществото ми щеше да порасте даже с половин косъм. Истина е. Нямам предпочитания, нямам и преданост. Имам само магията.
Гласът му бе суров и тъжен.
— Наистина ли? — попита тя, като се люшкаше унесено в ужаса си и гледаше леещата се светлина. — Това е ужасно. — Бе впечатлена дълбоко. — Наистина ли си такъв?
— Не — отвърна той, тогава или по-късно. — Не, не е тъй. Как бих могъл да съм такъв и все още да имам всичките тия грижи?
После ѝ каза:
— Моли, сега трябва да ходиш самичка. Той е там. Там е.
Първото, което Моли видя, бяха рогата. Светлината я накара да скрие лице, но бледите рога я пронизаха яростно през дланите и клепачите, чак до дъното на ума ѝ. Тя видя принц Лир и лейди Амалтея да стоят пред рогата, докато пламъкът плъзваше по стените на пещерата и се надигаше в бездънния мрак. Принц Лир бе извадил меча си, но оръжието проблесна в ръката му, той го изпусна и то се счупи като висулка. Червеният бик тропна с копито и всички паднаха на земята.
Шмендрик бе смятал, че ще открият Бика да ги чака в бърлогата си или в някоя част от тунела, достатъчно широка за битка. Но той безшумно се бе изкачил по прохода, за да ги пресрещне; и сега изпълваше полезрението им, не само от едната пламтяща стена до другата, но по някакъв начин и в самите стени и отвъд тях, извивайки се безспир. Въпреки това не бе мираж, а все същият Червен бик, димящ и сумтящ, поклащащ сляпо глава. Челюстите му изчаткаха върху дъха му с ужасяващ победоносен звук.
„Сега. Сега е моментът, все едно дали ще причиня разруха или огромно добро. Това е краят.“ Магьосникът бавно се надигна, забравил за Бика, заслушан в себе си като в раковина. Ала в него не потрепна и не проговори сила; чуваше само далечния, слаб вой на празнота до ухото си; точно както старият крал Хагард трябва да го бе слушал, когато се събуждаше или спеше, един-единствен звук в тишината. „Няма да дойде при мен. Никос сгреши. Аз съм такъв, какъвто изглеждам.“
Лейди Амалтея бе отстъпила една крачка от Бика, но само толкова, и се взираше мълчаливо в него, докато той риеше земята с предните си крака и пръхтеше гръмотевично и буреносно през огромните си ноздри. Присъствието ѝ го караше да изглежда озадачен, дори глупав. Не изрева. Лейди Амалтея стоеше в смразяващата му светлина с глава, наклонена назад, за да го вижда целия. Без да се обръща, тя протегна ръка, потърсвайки ръката на принц Лир.
„Прекрасно, прекрасно. Нищо не мога да направя и се радвам, че е тъй. Бикът ще я пусне и тя ще замине с Лир. Точно както му е редът. Само за еднорозите ми е жал.“
Принцът още не бе забелязал протегнатата ѝ длан, но всеки миг щеше да се обърне и да я види, и да я докосне за първи път.
„Той никога няма да узнае какво му е дала, ала и тя също.“
Червеният бик наведе глава и нападна.
Втурна се без предупреждение, без звук освен трясъка на копита; и стига да бе поискал, щеше да стъпче и четиримата в тази първа безшумна атака. Но той ги остави да се пръснат пред него и да се прилепят към сбръчканите стени; и ги подмина, без да им навреди, макар че лесно можеше да ги изкара с рогата си от плитките им прикрития като морски охлюви. Гъвкав като огън, той се обърна там, където нямаше място да се обърне, и отново ги пресрещна. Муцуната му почти докосваше земята, а вратът му се надигаше като вълна. Едва тогава изрева.
Те побягнаха, а той ги последва: не тъй стремглаво, както при първата си атака, но достатъчно бързо, за да остави всеки от тях сам, без приятели в дивия мрак. Земята се разкъсваше под краката им и те викаха, но не можеха да чуят собствените си гласове. Всяко измучаване на Червения бик свличаше потоци от камъни и пръст върху тях; но те все тъй лазеха напред като стъпкани насекоми и той все тъй се носеше зад тях. Сред безумните му ревове чуха другия звук: ниския вой на самия замък, който напрягаше основите си и плющеше като знаме в урагана на яростта му. От прохода се понесе едва доловимият дъх на морето.
„Той знае, той знае! Веднъж го измамих така, но не и сега. Жена или еднорога, този път ще я вкара в морето, както му е наредено, и никоя моя магия няма да го отклони. Хагард победи.“
Тъй си мислеше магьосникът, докато тичаше, изгубил всяка надежда за първи път през дългия си, странен живот. Пътеката внезапно се разшири и четиримата изскочиха в пещера, която можеше да е само бърлогата на бика. Тук смрадта от спането му витаеше толкова плътна и древна, че сладнеше отблъскващо; а пещерата надвисваше червена като гърло, сякаш сиянието му се беше отрило в стените ѝ и напластило в процепите и пукнатините. Отвъд се виждаше тунелът и мътното проблясване на разпенена вода.