— Чий е този глас? — подскочихме ние.
Директорът поклати глава.
— Нещастен човек — отговори той много тъжно. — Категорично отказа да работи на колелото в затвора и затова след многократни опити бях принуден да го затворя в единична килия. Той казва обаче, че това много му харесва — и аз се страхувам, че е точно така, защото по цял ден лежи на пода и пее комични песни.
Има ли нужда да добавяме, че предчувствието не беше ни излъгало и че певецът на комични песни не беше никой друг, а нашият приятел, когото ние така ревностно търсихме — кочияшът на червения файтон.
Оттогава не сме го виждали, но имаме известно основание да подозираме, че тази благородна личност е далечен роднина на един познат коняр, когото веднъж наблюдавахме, когато минавахме край пиацата, където той се подвизаваше, как съвсем спокойно изчака един едър мъж да се качи с мъка във файтона, след което (както правят всички негови събратя) бързо изтича и като докосна с два пръста шапката си, поиска, ей така, бакшиш за коняря. Пътникът обаче не се оказа щедър човек, защото се ядоса и каза възмутено:
— Бакшиш! За какво? За това, че дойде да ме гледаш може би!
— Е, сър — отговори конярят с усмивка на непоклатимо самодоволство, — та това си струва двата пенса.
Този същият коняр по-късно придоби много висок пост в обществото и тъй като някои неща от живота му са ни известни — а ние винаги сме желали да разказваме това, което знаем със сигурност, — може би не ще имаме по-добра възможност от настоящата.
Мистър Уилям Баркър — защото това беше името на този джентълмен — беше роден …, но защо трябва да съобщаваме къде и кога беше роден? Защо да се ровим из сведенията на енорийските регистри или пък да се опитваме да проникнем в съкровените тайни на родилните домове-приюти? Мистър Баркър се беше родил, защото иначе нямаше да го има. Има син — имало е и баща. Има следствие — значи, е имало и причина. Наистина това е достатъчна информация дори и за най-любопитната персона, а ако не е, съжаляваме, но не можем да дадем повече сведения по въпроса. Възможно ли е да има по-задоволителен или по-парламентарен метод? Не е възможно.
Освен това признаваме, че е невъзможно да уточним и в кой именно период и точно по какви причини името на този джентълмен от Уилям Баркър станало Бил Буркър. Мистър Баркър се сдоби с високо положение и не малка известност сред представителите на занаята, на който се беше посветил, и в тези кръгове той беше прочут или с фамилиарното обръщение „Бил Буркър“, или с ласкателното прозвище „Бесния Бил“, което беше мило и сполучливо наименование, изразяващо забележителния му талант да тормози и вбесява онези поданици на нейно величество, които изминават разстоянията от едно място до друго с помощта на омнибуси.
За миналото на мистър Баркър се знае малко, а дори и то тъне в мрак и неяснота. Липса на усърдие, непостоянство в стремежите, влечение към портъра, любов към шляенето и муфтата — това бяха, общо взето, заедно с ред други гениални способности основните черти на характера му. Нито веселата врява на безплатното енорийско училище, нито сенчестият отдих в областния затвор можаха да окажат и най-малкото въздействие върху натурата на мистър Баркър. Нищо не можа да обуздае трескавия му порив към промени и разнообразие; никакво наказание не беше в състояние да подтисне природната му дързост.
Ако трябва честно да признаем някой недостатък от младите години на мистър Баркър, то това беше една мила слабост — любовта, любовта в нейния най-общ смисъл — любов кьм жените, течностите и носните кърпички. Това чувство не беше егоистично, то не се ограничаваше до личната собственост, на която толкова много хора гледат с изключително задоволство. Не, тази любов беше благородна — основен мироглед. Тя се разпространяваше със същата сила и върху чуждата собственост.
В това има нещо изключително затрогващо. И още по-затрогващо е, когато разбереш, че тази филантропия се възприема неправилно. Полицейския участък на на Боу Стрийт, затворите Милбанк и Нюгейт са неблагодарната отплата за такова всеобщо милосърдие, което се изразява в неудържима любов към всичко на този свят. Така го разбираше и мистьр Баркър. След продължителни беседи с най-висшите юридически власти той напусна неблагодарнато си родина със съгласието и на разноските на правителството, отиде в една далечна страна и там, като втори Цинцинат (Цинцинат — римски политически деец, роден около 519 г. пр.н.е. Според преданията живял на село и сам обработвал земята си), се зае да разчиства и обработва земята — мирно занятие, покрай което седемгодишният срок се изниза незабелязано.