— Доколкото разбирам, властите в Хунхун са убедени, че можем да се справим с всичко — осведоми го Патрицият. — Всеизвестни сме с нагласата си от типа „бум-бам-фрас, ще я оправим тая работа“.
— Коя работа?
Лорд Ветинари вдигна рамене.
— Този път става дума за спасението на света.
— Ама трябва да го спасим и за всички останали, нали? — заяде се господин Богис. — Дори за чужденците?
— Е, да. Няма начин да спасите само онова, което ви допада. Особеното в спасението на света, дами и господа, е запазването и на частите, които се намират под краката ви. Затова да се заемем с въпроса. Архиканцлер, има ли с какво да ни помогне магията?
— Няма. Нищо магическо не може да припари поне на стотина километра от планината — отвърна Ридкъли.
— А защо да не може?
— Поради същата причина, която не позволява да плавате с платноход в ураган. Там магията е прекалено силна. И претоварва всичко магическо. Вълшебно килимче би се разнищило насред полет.
— Или ще се превърне в броколи — предположи Деканът. — Или в малко томче поезия.
— Нима се опитвате да ни кажете, че не можем да стигнем там навреме?
— Ами… да. Именно. Естествено. Те вече доближават подножието на планината.
— И са герои — натърти господин Бетъридж от Гилдията на историците.
— Какъв по-точно е смисълът на думите ви? — въздъхна Патрицият.
— Много ги бива да правят онова, което им се иска.
— Но доколкото знам, те са и извънредно стари хора.
— Извънредно стари герои — уточни историкът. — Значи просто са натрупали богат опит в правенето на онова, което им се иска.
Лорд Ветинари въздъхна за пореден път. Не му харесваше да живее в свят на герои. Цивилизацията, каквито ще да са недостатъците й, е едно, а героите — съвсем друго.
— А какви по-точно са героичните дела на Коен Варварина? Моля ви да ме просветите.
— Е… нали се сещате… героични…
— И те са?…
— Битки с чудовища, победи над тирани, кражби на безценни съкровища, спасяване на девици… горе-долу това е — уклончиво изброи господин Бетъридж. — Знаете, де… Геройства.
— И кой по-конкретно определя чудовищността на чудовищата и тираничността на тираните? — попита на лорд Ветинари с глас, който изведнъж напомни за скалпел — не зловещ като замах на меч, но болезнено проникващ в уязвимите местенца.
Господин Бетъридж се размърда неловко на стола си.
— Ами… героят, предполагам.
— Аха… И кражбата на тези безценни съкровища… Ще ми се да се съсредоточим върху думата „кражба“. Повечето влиятелни религии не одобряват подобни постъпки, нали? Защо ли у мен се породи подозрението, че героят определя в какво се състои геройството му? Да речем, заявява: „Аз съм герой и щом съм те убил, значи си тъкмо подходящият човек да бъде убит от герой.“ По-накратко, бихме могли да окачествим героя като тип, угаждал на всяка своя прищявка, която по законен ще го прати зад решетките или ще го провеси да съхне, без краката му да опират до земята. Ние вероятно бихме предпочели думи като убийство, обир, грабеж и изнасилване. Правилно ли съм разбрал?
— Не и за изнасилването, струва ми се — ободри се господин Бетъридж, напипал твърда почва. — Не и в случая с Коен Варварина. По-скоро е обладаване.
— Нима има разлика?
— Преди всичко в гледната точка — натърти историкът. — Не вярвам да е имало оплаквания.
— Като юрист бих казал — вметна господин Въртел от Гилдията на адвокатите, — че несъмнено първото запазено в писмената история геройство, споменато и в съобщението, е кражба на вещ от законните й собственици. Свидетелства за това намираме в легендите на най-различни култури.
— Че онуй нещо можело ли е да бъде откраднато? — закачи го Ридкъли.
— Очевидно да — подчерта адвокатът. — Кражбата е основният мотив в легендата. Огънят е бил откраднат от боговете.
— В момента това не е най-важният ни проблем — прекъсна ги лорд Ветинари. — Същественото е, господа, че Коен Варваринът се катери по планината, където живеят боговете. И ние не можем да му попречим. А той възнамерява да върне огъня на боговете. И този път огънят е във формата на… само да проверя…
Пондър Стибънс вдигна нос от бележниците си, в които драскаше усилено.
— Буренце с над двадесет килограма Гръмовна глина от Ахатовата империя. Изумен съм, че тамошните магьосници са му позволили да го вземе.
— Той беше… дори предполагам, че и до момента е император — напомни Патрицият. — Както аз си представям, ако върховният повелител на един континент поиска нещо, никой благоразумен човек не би сметнал, че това е моментът да настоява за ордер, заверен от господин Дженкинс в отдела по снабдяване.