— Ти наистина ли си такваз? — обърна се учудено към Дафни момиченцето.
— Само в някои отношения — усмихна се дяволито младата жена. — Аз съм горда и упорита.
— И също много хубава. Както и името ти.
— Кое? Кокиче или Дафни?
— Дафни. Харесва ми. И ти ми харесваш — завърши решително Прудънс.
— Радвам се. А и ти ми харесваш. — Младата жена преглътна буцата в гърлото си. — Е, започваме ли вече да раздаваме пирога и дрехите?
На въпроса й отговори хор от ентусиазирани викове „да“.
Два часа по-късно кошницата беше празна, пирогът — изяден, а атмосферата в класната стая нямаше нищо общо с мрачното настроение, която цареше преди пристигането на Дафни.
Наобиколена от децата, младата жена се смееше от сърце, докато им разказваше за лятото, през което бе изживяла такъв ужас от странното същество, обитаващо езерото в Трагмор и как дълбоките му нереални призиви бяха изпълвали стаята й през най-тъмните нощни часове.
— На колко гудини беши? — попита Тими.
— На пет. Бях убедена, че езерото е обитавано от някакво ужасно чудовище, което само чакаше сгоден случай да ме отнесе.
— Каза ли на родителите си?
По лицето на Дафни премина сянка.
— Не.
— И к’во стана?
— Най-накрая събрах достатъчно смелост, за да проуча сама езерото. Промъкнах се край него след като се стъмни, въоръжена с най-голямото дърво за огъня, което можех да нося. Зъбите ми тракаха така силно от страх, че не чувах почти нищо друго. Но най-после моето чудовище започна ужасяващата си песен. Разкъсвах се от желанието да побягна и дълга да остана, когато внезапно то скочи отгоре ми. — Дафни се усмихна. — Моето страшно чудовище се оказа семейство жаби.
— Ни съ ли почувства глупава? — попита Тими.
— И то много. Това беше последният път, когато позволих на някое животно да ме победи. Макар, че едно за малко не го направи.
— Кога?
— Миналото лято.
— К’во стана?
— В Трагмор се появи тайнствен крадец, който нощ след нощ излизаше незабелязано от гората, изяждаше всичките ни малини и изчезваше без да остави следа.
— Мисля, чи който и да й бил вашият крадец, коремът му е бил добре напълнен — изкиска се Уилям.
— Можи той да не й ял ваш’те малини. Може да ги й носил на някой беден и гладен, кат’ Бандита на тенекиената чаша — изказа предположението си Тими.
Дафни разроши косата му.
— Хубава мисъл, Тими. Но не е вярна за този случай. Трагморският бандит си беше наистина четирикрак, чиито мотиви съвсем не бяха така лишени от егоизъм, както тези на Бандита на тенекиената чаша.
— Открихте ли кой й той?
— Аз го открих. Всъщност той ме намери. Бягаше от глутница хрътки, които възнамеряваха да го хванат на всяка цена. Приютих го, нарекох го Ръсет1. После бързо се сприятелихме.
— Ръсет лисица ли е? — попита Прудънс.
— Да. Беше съвсем мъничък, когато го намерих, но сега е на около шест месеца и е много независим. Оказа се, че домът му е една добре прикрита дупка в края на трагморската гора. Място, което се намира съвсем близо както до моята стая, така и до най-едрите малини.
— Шъ донесети ли Ръсет с вас следващия път, когат’ дойдете?
— Ще се опитам — усмихна се Дафни. — Ръсет е доста независим. Но въпреки своята арогантност и хитрост, той е едно наистина любящо и мило животно. Особено за един бандит.
— Виждала ли сти го? — попита Тими, с широко отворени като чаени чашки очи.
— Кого?
— Истинския бандит. Бандита на тенекиената чаша. Който и да й той, мисля, чи й прекрасен.
— Баща ми каза, чи й по-умен от всички онез’ със синята кръв, от които краде.
Младата жена присви устни.
— Засега бандитът доказва, че баща ти е прав.
— Някога откраднал ли й нещо от теб, Дафни?
— От мене ли? Е, не мога да кажа, че е сторил подобно нещо.
— Чи защо не? Ти си богата. Как тъй бандитът ощи не й идвал във ваш’та къща?
Този въпрос тя самата си бе задавала неведнъж, едновременно с облекчение и разочарование всеки път, когато четеше статия за последното престъпление на бандита. Трагмор беше наистина подходящо за ограбване място, като се имаха предвид богатството на баща й и нескритата му неприязън към бедните, а това именно беше главният показател, според който бандитът определяше целите си. Беше неизбежно някой ден крадецът-филантроп да не нападне и нейния дом и тази перспектива я плашеше, и в същото време я въодушевяваше.