За миг Томас си помисли, че гневът ще го завладее напълно — че ще сграбчи някоя невинна жертва от тълпата и ще я пребие до смърт, както си мислеше, че е направил с Гали.
Той си пое рязко въздух и разтърси глава.
— Вече нищо не ме учудва — процеди през стиснати зъби.
— Разсъдъкът на Гали не можа да понесе деянието му — говореше Бренда. — Той се побърка и трябваше да го освободят. Сигурна съм, че никой не вярва на историята му.
— Защо тогава мислиш, че не е той? — попита Томас. — Може би се е поправил, намерил е занимание тук.
Бренда поклати глава.
— Виж, всичко е възможно. Но аз съм го виждала с очите си. Изглеждаше като човек, заразен от изблика. Опитваше се да яде столове, пръскаше слюнка, крещеше с цяло гърло и си скубеше косите.
— Аз също го видях — добави Хорхе. — Един ден успя да се промъкне покрай охраната. Тичаше гол по коридорите и крещеше неистово, че имал буболечки в кръвта.
— Чудя се каква ли ще е тази „Дясна ръка“? — подхвърли замислено Томас.
— Чувал съм слухове за тях — рече Хорхе. — Говорят, че е нелегална група, опитваща се да свали ЗЛО.
— Още една причина да се явим на срещата, определена в бележката — промърмори Томас.
На лицето на Бренда се четеше съмнение.
— Наистина смятам, че преди всичко трябва да се свържем с Ханс.
Томас вдигна бележката и я размаха.
— Първо ще се срещнем с Гали. Нуждаем се от човек, който познава този град. — А и инстинктът му говореше, че трябва да започнат от Гали.
— Ами ако е клопка?
— Да — кимна Миньо. — Да не пропускаме и тази възможност.
— Не — поклати глава Томас. — Време е да престанем с тази игра на отгатване. Понякога те правят нещо, за да ме подтикнат да извърша противоположното на това, което смятат, че бих направил.
— Какво? — И тримата го погледнаха учудени.
— Отсега нататък ще постъпвам така, както ми се струва, че е правилно — обясни Томас. — А нещо ми подсказва, че ще е добре да отидем на онова място и да се срещнем с Гали — поне ще разберем дали наистина е той. Гали преживя много в Езерото и има всички причини на света да бъде на наша страна.
Останалите продължаваха да го гледат смутено, сякаш не можеха да измислят доводи да се противопоставят.
— Разбрахме се значи — заяви Томас. — Приемам тези погледи за съгласие. Радвам се, че сме на едно мнение. А сега, как ще стигнем до това място?
Бренда въздъхна уморено.
— Да си чувал някога за такси?
След бързо похапване в една от закусвалните на мола те взеха такси, за да ги откара в града. Когато Хорхе подаде на шофьора карта, с която да плати, Томас се разтревожи да не би чрез нея да ги проследят от ЗЛО. Веднага щом се отпуснаха на седалките, той шепнешком му зададе този въпрос.
В отговор на лицето на Хорхе също се изписа безпокойство.
— Страхуваш се, защото Гали знае, че идваме, така ли? — предположи Томас.
Хорхе кимна.
— Малко. Но от думите на непознатия излиза, че в града наистина се носи мълвата за избягала от ЗЛО групичка. Изглежда, „Дясната ръка“ ни търси от известно време. Доколкото зная, те се укриват някъде тук.
— Или има връзка с групата на Тереза, ако са дошли преди нас — подметна Бренда.
Томас не знаеше какво да мисли.
— Сигурен ли си, че постъпваме правилно? — обърна се той към Хорхе.
— Всичко ще бъде наред, мучачо. След като вече проникнахме в града, ЗЛО ще видят доста зор да ни намерят. По-лесно е, отколкото си мислиш, да се слееш с тълпата в този град. Отпусни се.
Томас въздъхна, облегна глава и се загледа през прозореца.
Градският пейзаж поразяваше въображението му. Помнеше тези летящи коли от детството си — с автоматично управление, между тях множество полицейски машини. Но толкова много неща му бяха напълно непознати — огромните небостъргачи, ярките неонови реклами, безбройните тълпи. Наистина му беше трудно да повярва, че всичко това е реално. Дълбоко в съзнанието му продължаваше да съществува съмнението, че по някакъв начин ЗЛО са манипулирали зрителните му нерви и това е поредната симулация. Чудеше се дали някога е живял в подобен град и ако е така, как е могъл да забрави подобно великолепие.
Докато се носеха по оживените улици, мина му мисълта, че светът в края на краищата може да не се окаже толкова лошо място. Но с течение на времето погледът му привикна и тогава взе да забелязва подробности, които в началото пропускаше. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно се пробуждаше безпокойството му. Почти всички хора по улиците имаха нещастен вид. Опитваха се да се избегнат — и не само от желание да са учтиви. Стараеха се да не се доближават едни до други. И също като в мола, много от тях носеха маски или притискаха към лицата си кърпи.