Стените на сградите бяха окичени с табели и облепени с плакати. Някои предупреждаваха за опасността от зараза, други обясняваха какви опасности дебнат извън пределите на града, даваха указания какво да направиш, ако се натъкнеш на болен. Сред плакатите вниманието на Томас привлече един, на който се виждаше снимката на жена със слабо лице и пристегната назад коса. Под нея пишеше „Председателят Пейдж ви обича“.
Председателят Пейдж. Томас веднага позна името. Това бе жената, на която според Бренда можеха да имат доверие. Единствената. Обърна се да попита Бренда, но се отказа. Нещо му подсказа, че ще е най-добре да го обсъдят, Когато останат сами. Постепенно забеляза и още нещо — голяма част от плакатите бяха издраскани отгоре с графити. Трудно беше да запомни как изглежда жената, тъй като често й бяха изрисувани мустаци или дяволски рога.
По улиците доста често се срещаха усилени полицейски патрули — стотици на брой, всичките с червени ризи и противогази, държащи в едната си ръка оръжие, а в другата портативно устройство за лабораторен анализ, подобно на това, на което се бяха подложили и те при влизането в града. Колкото повече се отдалечаваха от външната стена, толкова по-мръсни ставаха улиците. Имаше боклуци навсякъде, често се виждаха изпочупени прозорци, почти всички стени бяха надраскани с графити. И въпреки яркия слънчев ден ставаше все по-сумрачно.
Таксито свърна в една странична уличка и Томас се изненада как тротоарите внезапно опустяха. Колата спря пред бетонна сграда, издигаща се поне двайсет етажа нагоре, шофьорът извади картата на Хорхе от таксиметъра и му я върна. Томас възприе това като подкана да напуснат таксито.
Веднага щом се озоваха навън и колата отпътува, Хорхе посочи близкото стълбище.
— Номер 2792 е там, на втория етаж.
Миньо подсвирна, докато се озърташе.
— Ама че уютно местенце.
Томас се съгласи. Нямаше нищо приветливо в това място, а покритите с графити тухлени стени го плашеха. Не искаше да се изкачва по стълбището, за да види какво го очаква там.
Бренда го побутна отзад.
— Твоя беше идеята, ти води.
Той преглътна болезнено и започна да се изкачва по стълбите. Останалите го последваха. Олющената и напукана врата на апартамент 2792 изглеждаше сякаш е била поставена тук преди хиляда години, бяха останали само няколко петна от зелената боя.
— Това е безумие — прошепна Хорхе. — Абсолютна лудост.
Миньо изсумтя.
— Веднъж вече Томас го нарита почти до умирачка, ако трябва, ще го направи отново.
— Освен ако не ни посрещнат с оръжие — възрази Хорхе.
— Ще млъкнете ли? — тросна се Томас, чиито нерви бяха изопнати докрай. Без повече колебание той се пресегна и потропа на вратата. Изминаха няколко секунди, преди да се отвори.
Томас веднага позна чернокосото момче отсреща. Беше Гали. В това нямаше съмнение. Но лицето му бе покрито с белези, които се смесваха с чертите му като бели червеи. Дясното му око изглеждаше затворено завинаги, а носът, който и преди инцидента бе закривен, сега очевидно бе зараснал на една страна.
— Радвам се, че дойде — рече Гали с пресипнал глас. — Защото краят на света е близо.
25
Гали отстъпи назад и разтвори вратата.
— Влизайте.
Томас почувства внезапно угризение заради това, което бе сторил на Гали. Нямаше представа как да се държи, нито какво да каже. Просто кимна и пристъпи вътре.
Озоваха се в сумрачна, но чиста стая без мебели. Миришеше на шунка. Прозорецът бе засенчен от голямо жълто одеяло, хвърлящо зловещо сияние.
— Сядайте — покани ги Гали.
Томас не можеше да спре да се чуди откъде „Дясната ръка“ са научили за пристигането му в Денвър и какво искат, но инстинктът му подсказваше, че трябва да играе по правилата им, преди да получи някакви отговори. Настаниха се на голия под, от едната страна Томас и приятелите му, от другата Гали. Лицето на Гали изглеждаше още по-ужасно на мъждивата светлина, подпухналото му око бе кръвясало.
— Познаваш Миньо — поде сконфузено Томас. Двамата си кимнаха. — Това са Бренда и Хорхе. Те са от ЗЛО, но…
— Зная кои са — прекъсна го Гали. Не изглеждаше ядосан, по-скоро говореше някак унесено. — Тези сбръчканяци от ЗЛО ми върнаха миналото. Без да ме питат дали го искам. — Той втренчи поглед в Миньо. — Ей, ти се държа много мило с мен на последния събор. Благодаря за това. — Сарказмът бе неприкрит.