— Чувството е взаимно.
Бренда вече беше при вратата и ги очакваше нетърпеливо. Преди Томас да си тръгне, Гали го улови за ръката.
— Нямаме много време. Но можем да постигнем нещо.
— Ще се върнем — обеща Томас и последва приятелите си. Вече не се страхуваше от непознатото. На мястото на страха бе дошла надеждата.
Не намериха Ханс чак до следващия ден.
Хорхе ги отведе в евтин мотел, преди това си купиха дрехи и храна. Томас и Миньо използваха компютъра в стаята, за да търсят по обединената мрежа, докато Хорхе и Бренда позвъниха на десетина души, за които Томас не бе чувал досега. След няколко часа работа най-сетне откриха адрес, през който Хорхе потърси „приятел на приятел на врага на техния враг“. По това време вече бе късна нощ и скоро всички се натръшкаха по леглата и на пода.
На следващата сутрин се изкъпаха, нахраниха и облякоха новите дрехи. След това взеха такси и отидоха на адреса, на който им бяха казали, че живее Ханс — сграда с апартаменти в малко по-добро състояние от този на Гали. Качиха се на четвъртия етаж и почукаха на сива метална врата. Жената, която се показа, твърдеше, че никога не е чувала за Ханс, но Хорхе продължи да упорства. Тогава над рамото на първата жена се показа възрастна дама с посивели коси.
— Пусни ги — нареди тя с нисък глас.
Минута по-късно Томас и тримата му другари седяха около олющена кухненска маса, втренчили погледи в навъсения човек на име Ханс.
— Радвам се да видя, че всичко е наред с теб, Бренда — рече той. — И с теб също, Хорхе. Но не съм в настроение да си играя на гатанки. Така че, защо не ми кажете направо какво искате.
— Мисля, че знаеш главната причина, поради която сме тук — отвърна Бренда и кимна към Томас и Миньо. — Но току-що узнахме, че ЗЛО са обявили награда за главата ти. Трябва да побързаме и да свършим нашата работа, а ти да се махнеш оттук и да се скриеш другаде.
Ханс сякаш не я чу, докато разглеждаше двамата си потенциални клиенти.
— Все още носите имплантите, така ли?
Томас кимна, малко притеснен от неизвестното, което им предстоеше.
— Искам да извадите само контролния прибор. Не желая да ми връщате спомените. И държа преди това да ми кажете как се прави тази операция.
Ханс направи кисела физиономия.
— Що за глупости? Бренда, какъв е този страхливец, който си ми довела?
— Не съм страхливец — ядоса се Томас. — Просто нося твърде много хора в главата си.
Ханс протегна ръце и тропна по масата.
— Кой е казал, че ще правя нещо с главата ти? Кой те е излъгал, че те харесвам достатъчно, за да се заема с теб?
— Че останаха ли свестни хора за харесване в Денвър? — промърмори недоволно Миньо.
— Внимавайте, защото след три секунди ще ви изхвърля от апартамента си.
— Всички да млъкнат за малко! — извика Бренда. Тя се наведе към Ханс и заговори с тих глас: — Чуй ме, това е важно. Томас е важен и ЗЛО биха направили практически всичко, за да го докопат. Не можем да рискуваме и да им позволим да ни доближат достатъчно, за да поставят него и Миньо под свой контрол.
Ханс погледна Томас, преценявайки го, както учен оценява опитен екземпляр.
— Не ми изглежда чак толкова важен. — Той поклати глава и се надигна. — Дайте ми пет минути за подготовката. — След тези думи напусна стаята без повече обяснения. Томас се питаше дали не го е познал — ако е работил за ЗЛО по времето, Когато и той е бил там.
Бренда въздъхна и се облегна назад в креслото.
— Не беше толкова зле.
„Да бе — помисли си Томас. — Защото най-лошото тепърва предстои.“ Беше се поуспокоил, че в края на краищата Ханс е склонил да им помогне, но докато се оглеждаше, безпокойството му отново се върна. Предстоеше му да позволи на съвършено непознат човек да се рови в мозъка му в един потънал в мръсотия апартамент.
— Томи, нещо ми изглеждаш изплашен — рече Миньо.
— Не забравяй, мучачо — обади се Хорхе. — На теб също ти предстои. Сивокосото старче каза пет минути, така че се приготви.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна философски Миньо.
Томас опря лакти на масата, ръцете му бяха започнали да пулсират.
— Томас? — прошепна Бренда. — Всичко наред ли е?
Той вдигна глава.
— Трябва само да…
Думите заседнаха на гърлото му, защото внезапно в гърба го прониза остра болка. Изчезна с бързината, с която се бе появила. Той седна изправен в креслото, но в този миг през ръцете и краката му премина вълна от конвулсии, тялото му се изви на една страна и се свлече на пода, като продължаваше да се гърчи. Томас извика от болка и уплаха, опитвайки се отчаяно и безполезно да овладее тресящите се крайници. Ала не успяваше. Краката му се блъскаха в пода, пищялите му удряха краката на масата.