Томас искаше да се усмихне, ала лицето му не бе в състояние да изпълни и тази обикновена команда. Усещаше напрежение във всеки мускул.
— Няма да спре, докато Ханс не отстрани импланта — извика Бренда. — Ханс?
Мъжът коленичи до Томас и Миньо.
— Не мога да повярвам, че някога съм работил за тези хора. За теб. — Той почти изплю последните думи, загледан в момчето.
Томас го гледаше безпомощно. Тялото му копнееше да се отпусне — и да позволи на Ханс да си свърши работата. Но изведнъж нещо се разпали вътре в него и го накара да се повдигне нагоре, извивайки се в дъга. Миньо продължаваше да го притиска с цялата си тежест. Но който и да контролираше Томас, изглежда, бе освободил всичкия адреналин от депата, защото силата му се оказа по-голяма от тази на Миньо и момчето отлетя настрани.
Само след миг Томас отново бе на крака. Той сграбчи ножа от пода и се хвърли към Ханс, замахвайки с острието. Мъжът отби удара с лакът и на кожата му остана дълга червена резка. После двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по пода. Томас непрестанно се опитваше да го промуши, но засега Ханс успяваше да се измъкне.
— Дръжте го! — извика Бренда някъде отблизо.
Томас видя нечии ръце да изплуват в полезрението му и да го стискат за китките. Някой го хвана за косата и я дръпна назад. Томас нададе истеричен вик и замахна слепешката с ножа. Ала същевременно дълбоко в себе си почувства облекчение — Хорхе и Миньо се бяха стоварили едновременно отгоре му и вече го удържаха, а Бренда теглеше Ханс настрани. Някой изби ножа от ръката му и острието изтрополи по пода. Друг го изрита надалече.
— Не мога да ви позволя да го направите! — изкрещя Томас. Ненавиждаше се, макар да знаеше, че няма никаква власт над себе си.
— Млъквай! — извика му на свой ред Миньо, докато двамата с Хорхе го притискаха към пода. — Ти, побъркан глупако! Те те карат да беснееш!
Томас отчаяно искаше да каже на Миньо, че е прав — че той самият не вярва на думите си.
Миньо се обърна и извика на Ханс:
— Да измъкваме по-бързо тази гадост от главата му!
— Не! — изкрещя Томас. — Не! — Той отново взе да се дърпа и извива със силата на безумец. Но четиримата бяха твърде много дори за него. Те успяха да го удържат за ръцете и краката, а след това го вдигнаха от пода на кухнята и го понесоха по един къс коридор, докато той продължаваше да се гърчи и рита, и събори няколко картини от стената. Падането им бе придружено от шум на разбито стъкло.
После Томас изкрещя за последен път и всичко свърши. Нямаше повече сила да се съпротивлява на външния контрол. Беше се предал.
— Тук, вътре! — извика зад него Ханс.
Влязоха в малка, отрупана с вещи лаборатория, в която имаше два шкафа с инструменти и легло. Над голия матрак висеше примитивно подобие на маската, която бе видял в комплекса на ЗЛО.
— Сложете го на леглото! — нареди Ханс. Те тръшнаха Томас по гръб на матрака, където той продължи да се съпротивлява. — Изпънете този крак към мен, трябва да го упоя.
Миньо, който го държеше за единия крак, сега сграбчи и двата и ги притисна с тяло към леглото. Томас кой знае защо си спомни как бяха правили нещо подобно с Алби, Когато той претърпя Промяната в Чифлика.
Чуваше се трополене и дрънчене, докато Ханс ровичкаше из шкафчето, скоро след това той се върна.
— Дръжте го колкото се може по-неподвижно!
Томас изригна в последни яростни усилия да се освободи, крещейки с цяло гърло. Дори успя да измъкне едната си ръка и зашлеви Хорхе през лицето.
— Престани! — кресна му Бренда, докато го улавяше за ръката.
Томас отново изви гърди нагоре.
— Не мога… да ви позволя да го направите! — Никога досега не бе изпитвал подобна ярост.
По някакъв начин Бренда съумя да го хване и затисна ръката му с тялото си.
Томас усети пробождане в крака. Беше толкова странно — да се съпротивляваш отчаяно и същевременно да искаш това да се случи.
Когато мракът започна да изпълва съзнанието му и тялото му се отпусна, той най-сетне успя да си възвърне контрола. В последната секунда промърмори:
— Мразя тези сбръчканяци.
След което потъна.
28
Изгубен в мъглата на лекарствата, Томас се унесе в сън.
Той е на петнайсет, седи в леглото. Стаята тъне в мрак, само жълтеникав кръг светлина осветява бюрото. Тереза седи на стол, обърната е към него. Лицето й е с нещастно изражение.
— Трябва да го направим — казва тя тихо.
Томас е там и същевременно не е там. Не помни подробности от това, което се е случило, но знае, че сърцето му се е свило от уплаха. Двамата с Тереза са извършили нещо ужасно, но сънуващият Томас не си спомня точно какво. Нещо, което не е по-малко отвратително само защото други хора са ги накарали да го направят.