— Ще видим — промърмори Ханс. — За доста неща ще видим дали ще станат.
Той се обърна и отново се отдалечи. Томас не се съмняваше, че този човек пази много мрачни спомени в ума си.
— Сега какво? — попита Бренда.
Томас си даваше сметка, че нямат време за почивка. Вече беше готов със следващата стъпка.
— Трябва да открием нашите приятели и да ги убедим да се присъединят към нас. После ще се върнем при Гали. Единственото, което съм постигнал в този живот, бе да помогна за организирането на експеримент, който се провали и предизвика нещастие за цял куп хлапета. Трябва да прекратим операцията, преди да съберат нови мунита и да започнат отначало.
— Ние? — заговори Хорхе. — Какви ги говориш, хермано?
Томас премести поглед към него.
— Трябва да помогнем на „Дясната ръка" — заяви той решително.
Никой не бързаше да отговори.
— Добре де — обади се накрая Миньо. — Но първо поне да похапнем.
29
Отскочиха до близкото кафене, което им препоръчаха Ханс и жена му.
Томас никога досега не бе влизал в подобно място. Поне не помнеше да го е правил. Клиентите се редяха на опашка, получаваха кафе и сладкиши, сетне се насочваха към някоя маса или излизаха навън. Една нервна жена повдигна маската си и сръбна от кафето. До вратата се бе изправил облечен в червена униформа мъж и от време на време подлагаше на тест някой случайно избран посетител. Странно метално съоръжение покриваше носа и устата му.
Томас, Миньо и Бренда седнаха на една маса в дъното, а Хорхе отиде да вземе храна и напитки. Вниманието на Томас бе привлечено от един около четирийсетгодишен мъж, седнал на съседната маса, пред витрината, от която се виждаше улицата. Не беше докоснал кафето си, откакто Томас и приятелите му пристигнаха, и от чашата вече не се вдигаше пара. Седеше прегърбен, опрял лакти на коленете, втренчил поглед в някаква точка в другия край на заведението.
Имаше нещо обезпокоително в лицето му. Очите му почти плуваха в орбитите, ала същевременно в тях се долавяше намек за наслаждение. Когато Томас сподели наблюдението си с Бренда, тя прошепна, че човекът вероятно е пристрастен към блаженството и ако го заловят, ще го тикнат в затвора. Томас можеше само да се надява, че мъжът ще си тръгне скоро.
Хорхе се върна със сандвичи и димящи чаши кафе, след което четиримата се заеха да утоляват глада си. Томас знаеше, че всеки от тях си дава сметка колко рисковано е положението им, но се радваше на възможността да си отдъхнат поне за кратко.
Довършиха закуската и се готвеха да си вървят, но Бренда остана на стола.
— Момчета, ще ме почакате ли няколко минути отвън? — попита тя. Стана очевидно, че имаше предвид Хорхе и Миньо.
— Моля? — настръхна Миньо. — Пак ли тайни?
— Не. Нищо подобно. Обещавам. Просто ми трябва съвсем малко време. Искам да кажа нещо на Томас.
Томас бе изненадан, но и изпълнен с любопитство. Той седна отново.
— Вървете — рече на Миньо и Хорхе. — Няма да скрия нищо от вас. И тя го знае.
Миньо изръмжа недоволно, ала все пак последва Хорхе. Двамата излязоха на тротоара. Миньо се ухили през витрината на Томас, но си личеше, че не е доволен. Томас му махна и погледна въпросително Бренда.
— Е? Какво искаш да ми кажеш? — попита той.
— Наясно съм, че трябва да бързаме, и затова ще бъда пределно кратка. Нямахме време да останем насаме, а исках да знаеш, че това, което стана в Обгорените земи, не беше само игра. Бях там по работа, отидох да помогна да се изпълни замисълът, но наистина се привързах към теб и това ме промени. Има още няколко неща, които заслужаваш да знаеш. За мен, за председателя Пейдж и за…
Томас вдигна ръка да я прегърне.
— Моля те, спри.
Тя се дръпна назад и на лицето й се изписа изненада.
— Защо? Какво има?
— Не искам да знам нищо. Сега ме интересува само какво ще направим оттук нататък. И нищо друго. Не желая да слушам нито за моето минало, нито за ЗЛО. Време е да вървим.
— Но…
— Не, Бренда. Говоря сериозно. Имаме цел, затова сме тук и трябва да се съсредоточим върху нея. Край на приказките.
Тя задържа погледа му, сетне сведе глава.
— Тогава ще ти кажа само, че си тръгнал в правилната посока. И че вършиш каквото трябва. И ще продължавам да ти помагам — доколкото мога.
Томас се надяваше, че не я е обидил, но държеше на думите си. Време беше да вървят, макар че тя очевидно едва се сдържаше да не сподели нещо. Докато я разглеждаше, погледът му случайно се спря на мъжа на съседната маса. Беше извадил от джоба си нещо, което Томас не можеше да види, и го притискаше към сгъвката на дясната си ръка. После затвори за миг очи, премигна бавно и Когато ги отвори, изглеждаше още по-замаян. Главата му бавно се отпусна назад и се опря на витрината.